Мисия Лондон [bg]
- Автор: Попов Алек
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-0551-9
- Жанр: Юмористическая проза
Электронная книга - «Мисия Лондон [bg]». Краткое содержание книги:
„Това е един истински европейски комичен роман в добрите традиции на П.Г. Удхауз, Роалд Дал, и Том Шарп… В „Мисия Лондон“ има отлично повествование, усет за детайла, свеж хумор и най-важното чувство за мярка. Изобщо не е пресилено твърдението на Георги Цанков, че това е най-смешната книга в новата българска литература… Ситуациите са български, а хуморът, с който са описани, е тънък английски. Много силно е изкушението да се каже, че по самоирония и жилеща сатира творбата на Алек Попов се нарежда до класика и негов съименик Алеко Константинов.“ Христо Кьосев, в. 24 Часа
„… на пазара е една книга, която лично за мен е доживяното отмъщение за всички унижения, търпяни от български граждани при съприкосновението им с българските дипломатически мисии по света… Гротескно и виртуозно присмехулство над нрави, които от времето на бай Ганьо са знак за национална дипломатическа идентичност… Горещо ви препоръчвам тази книга – горчивият смях е единствената ни защита в този момент.“ Любен Дилов-син, в. „Сега“
„Онова, което превръща „Мисия Лондон“ в едно от най-приятните преводни предложения (поне) в този сезон е фактът, че Попов ни дарява всичко онова, от което сръбските писатели ни лишават: романът му е истински урок или показно упражнение по комуникативно писане, без това да намалява „естетическата стойност“ (ама че гордо звучи!) на произведението; това е пример за потенциален умен бестселър; зашеметяващо изиграване с добре познатото ни нескопосано „автоевропеизиране“ на (юго-)източния човек, но също така и със студеното равнодушение на богатия Запад, у с жалката наивност на нашите новобогаташи, които в търсене на мечтания имперски блясък се оставят да ги водят за носа. Попов не е особено милостив нито“туземците“, нито към съмнителните балкански пришелци; остроумието му е не по-малко жежко и при представянето на „общите балкански места“ като например взаимното спъване на Претендентите за Европа или пък маниакалния ни образ на нас самите като „най-стар народ“, свърза естествено с крепката вяра, че тъкмо ние сме пъпът (а не примерно анусът) на Европа, само дето ония пусти душмани не искат да ни го признаят. Като невероятно забавна книга „Мисия Лондон“ е прекрасен избор не само за горещите летни дни в Белград, но и докато се излежавате на някой шезлонг в Албена, Несебър или Златни пясъци, похапвайки тахан халва или баница: ако бе за друго, тази книга ще ви помогне да разберете, че и там, бога ми, сте си като у дома“. Теофил Панчич, „Време“, Белград
„Мисия Лондон“ предлага не само изключително развлекателно четиво, но дава и представа за балканската действителност в началото на 21 век. С „Мисия Лондон“ Алек Попов прави блестящ романен дебют. С много хумор той представя гротескно действие, което обаче чрез карикатурното преувеличение изостря погледа към съществените детайли“. Улрих М. Шмид, Британските Балкани, Ное Цюрихер Цайтунг
„Алек Попов без колебание може да се сравнява с успели автори като Джон Ървинг или С. Бойл. Вероятно българските автори се развиват в посока към интелигентен, литературно обигран хумор. На „Мисия Лондон “ трябва да се пожелае успех, за да можем да се надяваме на други диаманти от тази неочаквана съкровищница“. Алфред Ошвалд, Буккритик
„Докато очарова читателите си с динамично действие, богати типажи и живи диалози, в същото време Алек Попов е ироничен и критичен. И както действието на романа е многопластово, така зад изреченията се крият ирония и критика. Критичността на Попов не е едностранчива: обвинява не само западноевропейците, че не могат да приемат източноевропейци- те, а посочва и онзи източноевропейски или балкански манталитет, който пречи на героите му да преуспеят. Критикува едновременно скептицизма на Европейския съюз към държавите, желаещи да се присъединят към него, и България (т.е. Източна Европа), която също се стреми към това. Целият роман е обвеян от духа на желанието за взаимна измама: ту високопоставените англичани, ту лукавите българи се стремят да изиграят другия и в крайна сметка всички успяват във „военните действия“… Ференц Винце, „Българският посланик и патките“, списание „Напут“, Будапеща
Танцуващия с огъня беше отлетял като прериен дух. Стажантът Пуйчев глуповато опипваше опърлените си вежди. Деворина Селянова се спусна към него и го сграбчи за реверите.
- Ти! Ти, гнусно нищожество, ще ми платиш за това! - извика в изстъпление тя.
- Мичето припадна! - долетя плачливият глас на другата компаньонка, ала никой не й обърна внимание.
Мавродиев и Данаилов се щураха замаяни из фоайето, стъпвайки безразборно върху паничките. Кишев пълзеше опипом към тоалетната и стенеше жално:
- Ох, очите ми! Не виждам нищо…
- Къде ми е дакелът? - възкликна тревожно уредникът, когато и последните ивици дим се отдръпнаха от сергията.
Мястото на малката пластика беше празно. Погледът му попадна върху сандалите на кралицата и дълго време не се отмести от тях. „Откъде, по дяволите, се взеха тия тъпи сандали?“, мъчеше се да си спомни той. После отново плъзна очи към празното място на дакела. Мамамустара!!! Крадлив народ, ееей! Отново свърна поглед към сандалите и внезапно го напъна остър социален протест: „Дори цървулите не си платиха, мамицата им!“
Внезапно той установи, че не е единственият, който гледа към кралските сандали. Г-н Халваджиев също беше вторачил малките си очички във височайшия обект.
- Дай ми ги! - просъска той.
Върху лицето му блестяха ситни капчици. Ивон хлипаше и храчеше до него, а от носа й се точеше тънка вадичка кръв.
- Ъъъъ! - уредникът инстинктивно придърпа сандалите към себе си.
- Ще ти дам 20 лири - рече Халваджиев и хитро присви очи.
„Кралски сандали са това, един ден ще струват хиляди…“, работеше умът му.
- Амии… - почеса се уредникът. - Кралски сандали са това…
- 50 лири - прекъсна го Халваджиев.
„Уха! - рече си уредникът. - С по-малко от двеста няма да минеш.“
От улицата долетя сиренен вой. Три червени коли е мигащи лампи спряха пред входа на посолството, откъдето продължаваше да се точи дим. Кой беше викнал пожарната, така и не се разбра. Генералът упорито отричаше да е той, макар че следите водеха именно към дежурната стая. Въпреки късния час от хотела излязоха няколко души, за да погледат сеир.
- Двеста и нито пени отгоре! - изръмжа зачервен Халваджиев.
- Твои са - клекна уредникът.
Озърна се инстинктивно и тикна сандалите в едно пликче е емблемата на „Българска роза“. Портфейлът на Халваджиев приличаше на коледно прасенце.
- Хайде, Ивон - рече той, като отброи десет новички двайсетачки.
Из фоайето щъкаха разни типове е шлемове и противогази. Селянова седеше на един стол с крака, потопени в дима, и цивреше. Около нея се мотаеше мъж е жълта мушама и боботеше нещо през маската. Други двама свестяваха Мичето. Варадин се разправяше е някакъв ентусиаст, въоръжен е маркуч, който напираше да проникне във вътрешността на посолството.
- Тц-тц-тц - поклати глава Халваджиев. - Пак я оплескахме, ама нейсе.
37.
Телефонът го събуди точно в 6,35 сутринта. Обикновено по това време Дейл Ръдърфорд вече беше на крак, пиеше горещо черно кафе и зяпаше повторението на рубриката „От птичи поглед“ по Анимал Планет. Ала откакто се случи нещастието с патиците, придобило известност като Ричмъндската катастрофа, духът му бе посърнал, налегна го апатия и меланхолия. Вече не бързаше да навести питомците си с джоб, пълен със сухари, а гледаше да се излежава до последния момент, заровил глава под възглавницата. Ходеше на работа сънен и небръснат, а понякога дори закъсняваше. Колегите искрено му съчувстваха. След седмица трябваше да пристигне нова партида патици, която щеше да замести изчезналите. Надяваха се, че това ще го ободри. Дейл Ръдърфорд обаче знаеше, че никога няма да бъде същото.
Гласът дращеше в слушалката като мишле в консервена кутия:
- Добро утро, Дейл. Обажда се Нат Колуей. Да не би да спиш?
- Вече не - промърмори Дейл.
Нямаше причина да харесва Нат Колуей: беше очевидно, че гледа на случая с пренебрежение, а съдбата на патиците му е съвършено безразлична. Нищо чудно, че разследването беше стигнало до задънена улица.
- Деветият се обади - рече Колуей.
- Какво?! - трепна парковият служител.
- Още не сме сто процента сигурни - продължи детективът. - Сигналът е доста деформиран. В момента го сравняваме със записите на останалите. Нещо обаче ми говори, че сме засекли тъкмо твоята птичка.
- Мислех, че сте се отказали? - подхвърли Дейл, без да крие вълнението си.