Мисия Лондон [bg]
- Автор: Попов Алек
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-0551-9
- Жанр: Юмористическая проза
Электронная книга - «Мисия Лондон [bg]». Краткое содержание книги:
„Това е един истински европейски комичен роман в добрите традиции на П.Г. Удхауз, Роалд Дал, и Том Шарп… В „Мисия Лондон“ има отлично повествование, усет за детайла, свеж хумор и най-важното чувство за мярка. Изобщо не е пресилено твърдението на Георги Цанков, че това е най-смешната книга в новата българска литература… Ситуациите са български, а хуморът, с който са описани, е тънък английски. Много силно е изкушението да се каже, че по самоирония и жилеща сатира творбата на Алек Попов се нарежда до класика и негов съименик Алеко Константинов.“ Христо Кьосев, в. 24 Часа
„… на пазара е една книга, която лично за мен е доживяното отмъщение за всички унижения, търпяни от български граждани при съприкосновението им с българските дипломатически мисии по света… Гротескно и виртуозно присмехулство над нрави, които от времето на бай Ганьо са знак за национална дипломатическа идентичност… Горещо ви препоръчвам тази книга – горчивият смях е единствената ни защита в този момент.“ Любен Дилов-син, в. „Сега“
„Онова, което превръща „Мисия Лондон“ в едно от най-приятните преводни предложения (поне) в този сезон е фактът, че Попов ни дарява всичко онова, от което сръбските писатели ни лишават: романът му е истински урок или показно упражнение по комуникативно писане, без това да намалява „естетическата стойност“ (ама че гордо звучи!) на произведението; това е пример за потенциален умен бестселър; зашеметяващо изиграване с добре познатото ни нескопосано „автоевропеизиране“ на (юго-)източния човек, но също така и със студеното равнодушение на богатия Запад, у с жалката наивност на нашите новобогаташи, които в търсене на мечтания имперски блясък се оставят да ги водят за носа. Попов не е особено милостив нито“туземците“, нито към съмнителните балкански пришелци; остроумието му е не по-малко жежко и при представянето на „общите балкански места“ като например взаимното спъване на Претендентите за Европа или пък маниакалния ни образ на нас самите като „най-стар народ“, свърза естествено с крепката вяра, че тъкмо ние сме пъпът (а не примерно анусът) на Европа, само дето ония пусти душмани не искат да ни го признаят. Като невероятно забавна книга „Мисия Лондон“ е прекрасен избор не само за горещите летни дни в Белград, но и докато се излежавате на някой шезлонг в Албена, Несебър или Златни пясъци, похапвайки тахан халва или баница: ако бе за друго, тази книга ще ви помогне да разберете, че и там, бога ми, сте си като у дома“. Теофил Панчич, „Време“, Белград
„Мисия Лондон“ предлага не само изключително развлекателно четиво, но дава и представа за балканската действителност в началото на 21 век. С „Мисия Лондон“ Алек Попов прави блестящ романен дебют. С много хумор той представя гротескно действие, което обаче чрез карикатурното преувеличение изостря погледа към съществените детайли“. Улрих М. Шмид, Британските Балкани, Ное Цюрихер Цайтунг
„Алек Попов без колебание може да се сравнява с успели автори като Джон Ървинг или С. Бойл. Вероятно българските автори се развиват в посока към интелигентен, литературно обигран хумор. На „Мисия Лондон “ трябва да се пожелае успех, за да можем да се надяваме на други диаманти от тази неочаквана съкровищница“. Алфред Ошвалд, Буккритик
„Докато очарова читателите си с динамично действие, богати типажи и живи диалози, в същото време Алек Попов е ироничен и критичен. И както действието на романа е многопластово, така зад изреченията се крият ирония и критика. Критичността на Попов не е едностранчива: обвинява не само западноевропейците, че не могат да приемат източноевропейци- те, а посочва и онзи източноевропейски или балкански манталитет, който пречи на героите му да преуспеят. Критикува едновременно скептицизма на Европейския съюз към държавите, желаещи да се присъединят към него, и България (т.е. Източна Европа), която също се стреми към това. Целият роман е обвеян от духа на желанието за взаимна измама: ту високопоставените англичани, ту лукавите българи се стремят да изиграят другия и в крайна сметка всички успяват във „военните действия“… Ференц Винце, „Българският посланик и патките“, списание „Напут“, Будапеща
- А ти какво си мислиш, бе? - избухна Данаилов, който беше ярък привърженик на конспиративната теория. - Че ще изпратят кралицата при ония маймуни? Не ставай смешен! Ти как мислиш, защо тя се домъкна тук толкова тайно: без охрана, без каляска. Снимки не дават да се правят. Защото официално се води в Могамба! Ако сега речеш да се обадиш в двореца и ги попиташ къде е кралицата, никога няма да ти кажат, че е тук. Направо ще ти се изсмеят, ако им излезеш с тая новина!
- Ама се издъниха, защото я видяхме! - ехидно каза генералът.
- Дреме им - махна с ръка Данаилов.
Той хвърли поглед към платото и се начумери; месото беше изчезнало.
- Ами Клинтън, дето беше в България - обади се Кишев, като бършеше гузно мазните си пръсти в една салфетка. - Той ли беше?
- Ти пък - поклати глава Данаилов. - Него тогава изобщо не го пускаха да излезе от страната, защото беше подследствен заради оная Моника.
Настъпи неловко мълчание.
- Ще гледате ли мача Лийдс-Манчестър? - благоразумно попита генералът.
Всички кимнаха облекчено.
Основното ястие беше съпътствано от кратка музикална пауза. Симпатично дуо флейта и китара озвучаваше прозаичното потракване на приборите с трубадурски мотиви от четиринайсети век.
- Искам да ви уверя, my dear, че имате страхотен готвач! - прошепна мисис Кънингъм на Селянова. - Дивечът е просто фантастичен!
Селянова се изчерви от удоволствие и отправи признателен поглед към Варадин. Самата тя не беше хапнала почти нищичко. Сетивата й бяха изтръпнали от притеснение; струваше й се, че дъвче картон. Нямаше нужда от тази груба материална субстанция! Стигаше й да попива фините аристократични вибрации, наситили атмосферата в залата. Варадин от своя страна попиваше нейните вибрации и също се чувстваше сит. Което определено не важеше за Зиблинг, нито за останалите гости. Кой казваше, че изисканите хора ядат малко?
На съседната маса господин Халваджиев гълчеше жена си на български:
- Ивон, какво чоплиш като кокошка, яж!
- Глътнах нещо, някаква костилка, може да има още - рече тя, забила нос в чинията си.
- Ами, шубе те е да не станеш дебела, знам - подразни я той.
- Майната ти!
- Никога няма да станеш - поклати глава той с известно съжаление. - Бива си я патицата, скивай баронесата как лапа! Не се страхува, че ще стане дебела.
- Защото е баронеса, дръвнико!
Като чу титлата си, баронеса Ремулад изправи глава и важно се усмихна. През цялата вечер тя се придържаше стриктно към инструктажа на Бари Лонгфелоу и избягваше да отваря уста, освен за да пъхне вътре някоя апетитна хапка. Доброто впечатление обаче се разваляше от абата на Невърбъри. Той и още неколцина караха Бари да мята погледи като мълнии.
„Ама че майтапчийски поп!“, мислеше си Халваджиев с неясна тревога, докато наблюдаваше как абатът се занася с Ивон.
В този момент сър Дефи Атууд отново изяви желание да ходи до тоалетната. За трети път! Това беше трудоемка операция, тъй като тоалетните се намираха чак на партера. Четирима студенти хванаха количката и я помъкнаха надолу по стълбите с пъшкане и ругатни, напиращи зад червените им лица. Този път жертвоготовната лейди Госип прояви учудваща коравосърдечност.
- Ааа, не! Стига толкова! - злобно просъска тя. - Искам да видя следващия номер. Оправяй се сам, клоун такъв!
Сър Дефи Атууд обаче не можеше да се оправи сам, от което следваха куп допълнителни усложнения.
Самюъл Фог се забавляваше като луд.
Междувременно светлината в залата помрачня и трапезната музика секна. Наизлязоха още музиканти, сред които и един внушителен тъпанджия със засукани мустаци, излъчен от местната българска общност. В пространството между масите, предвидено за сцена, се появи някаква странна персона с вид на читалищен деец и вдъхновено изрецитира:
- Your Majesty! Ladies and gentlemen! Предстои ви да видите един древен ритуал, наречен „Молитва за дъжд“. Оригиналният ритуал произхожда от село Кундурли в Югоизточна България, а художествената интерпретация е дело на изтъкнатата актриса Лариса Мъндева.
Тя направи кратка пауза и продължи с прочувствена интонация:
- Лято е, над изпръхналата от суша Тракийска низина не се мярка и сянка на облаче. В каменистите речни корита се прескачат гущери и жаби. Селяните угрижено крачат из пожълтелите ниви. Дори птичките са замлъкнали! Тогава селските първенци се събират и решават да се обърнат към прастарите обичаи, наследени от дедите им, за да умилостивят природните стихии. Най-личната мома на селото, Райна, ще изпълни край реката ритуалния танц за викане на дъжд.