Хари Потър и огненият бокал

— Да, Дигъри — каза Хари. — Той сигурно ще участва в турнира.

— Може ли този идиот да бъде избраник на „Хогуортс“? — възмути се Рон, докато си пробиваха път през оживената тълпа към стълбището.

— Изобщо не е идиот, а ти не го харесваш, защото заради него загубихме мача срещу „Хафълпаф“ — каза Хърмаяни. — Чувала съм, че е много добър ученик _и_… е префект.

С тона си тя сякаш искаше да сложи край на разговора.

— Ти го харесваш само защото е красив — унищожително заяви Рон.

— Извинявай, но аз никога не харесвам хората само защото са красиви! — засегна се на свой ред Хърмаяни.

Рон се прокашля насила и кашлянето му прозвуча някак странно — като името „Локхарт“!

Появата на съобщението във входната зала развълнува всички обитатели на замъка. През цялата следваща седмица където и да отидеше, Хари чуваше да се говори само за едно — Тримагическия турнир.

Слуховете се предаваха от ученик на ученик като силнозаразни вируси — кой ще се пробва за участник от „Хогуортс“, какво ще включва турнирът, с какво учениците от „Бобатон“ и „Дурмщранг“ ще бъдат по-различни от тях.

Хари забеляза и факта, че навсякъде из замъка почистват особено старателно. Изтъркаха с магия потъмнелите картини за голямо негодувание на обитателите им, които се свиваха в някое ъгълче на рамката и мърмореха недоволно или се мръщеха, когато докосваха протритите си до кръв лица. Рицарските доспехи изведнъж блеснаха и престанаха да скърцат, а пазачът Аргус Филч се нахвърляше така яростно върху всеки ученик, забравил да си изтрие обувките, че две първокурснички направо изпаднаха в истерия от уплаха.

И някои от учителската колегия като че бяха под особено напрежение.

— Лонгботъм, погрижи се, ако обичаш, да не усетят от „Дурмщранг“, че не те бива и за най-простото заменящо заклинание! — ядосано предупреди професор Макгонъгол в края на един особено труден час, през който Невил неволно бе присадил собствените си уши на един кактус.

Като слязоха за закуска на трийсети октомври сутринта, намериха Голямата зала украсена през изминалата нощ. По стените висяха гигантски копринени флагове, представящи всеки от домовете в „Хогуортс“. Червеният със златен лъв бе на „Грифиндор“, синият с бронзов орел — на „Рейвънклоу“, жълтият с черен язовец — на „Хафълпаф“, а зеленият със сребърна змия — на „Слидерин“. Зад преподавателската маса бе окачен най-големият флаг с герба на „Хогуортс“ — лъв, орел, язовец и змия, събрани около първата буква от името на замъка.

На масата на „Грифиндор“, седнали далеч от другите, Фред и Джордж пак си шушукаха с долепени глави, което бе съвсем необичайно за тях. Рон поведе натам Хари и Хърмаяни.

— Няма спор, че е тъпо — мрачно говореше Джордж на Фред. — Ама ако не иска да разговаря с нас лично, трябва все пак да му изпратим писмото. Или пък да му го пъхнем в ръката. Не може вечно да ни отбягва!