Набелязана мишена
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #4
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Хермес»
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Набелязана мишена». Краткое содержание книги:
— Имаш предвид, че всички онези четирима офицери са били отровени с рицин?
Той леко присви рамене.
— Това отчетоха тестовете.
— О, господи! — вратите се отвориха на втория етаж. Те излязоха и минаха покрай няколко отдела, преди да стигнат до офиса на Хана. — Мислех, че идеята ми е случайно попадение — учуди се тя.
— Имаш удивителна интуиция — отвърна Валентино. — Затова те избрах.
Агентът влезе в офиса си.
— Съжалявам, такава бъркотия е тук — извини се тя.
— Въртях се в кръг с този случай. Ето, вземи стол. Настанявай се. Ще изтичам да взема кафе.
Тя пусна куфарчето си до вратата.
— Хана?
— Да, сър.
— Първо — каза той, като положи успокоително ръка на рамото й, — караш ме да се чувствам толкова стар, когато ме наричаш «сър». — Още не бе минал четиридесетте. — Второ, аз си избрах да сляза надолу по служебната стълба, така че, моля те, наричай ме Рейф. — Както кажеш, Рейф.
— Така е по-добре. Сега си поеми дълбоко въздух. Идвам с теб да вземем кафе.
Тя кимна.
— Вече съм добре.
Подобието на усмивка бе доста сполучливо.
— Радвам се, че ще работя с теб.
Три часа по-късно Хана оттласна стола си от бюрото и разтри схванатия си врат.
— Гладна съм и съм нервна — призна тя. — Как можеш да стоиш на едно място толкова време?
Рейф откъсна тъмния си поглед от компютъра и я погледна изненадано.
— Не знам — отвърна искрено.
— Прочетохме стотици документи. Проверихме всички възможни аспекти от живота на жертвите и все още нямаме мотив — каза отчаяно.
— Може би трябва да го обсъдим на обяд — предложи той.
— Само защото ти казах, че съм гладна — обвини го тя.
— Няма да призная подобно нещо — отвърна мъжът и се изправи на крака.
Докато Хана се протягаше, той стоеше спокойно до нея. Изведнъж тя ахна.
— Имам идея!
— На гладен стомах?
— Потърпи малко. Може би не е много добра. Кой знае за отравянето с рицин, освен теб и мен?
— Тримата лаборанти в Куонтико, които направиха теста.
— Ами ако изнесем това в пресата? — предложи федералният агент.
— И ще го направим, защото…
— Първо, за да знаят висшите офицери, че трябва да бъдат по-бдителни. Ами ако този се опитва да отрови някой друг в момента? Може да спасим нечий живот. Второ, има шанс някъде навън да се разхожда човек, който е наясно с нещо, което ние не знаем, като например какво е общото между четирите жертви.
Рейф я наблюдаваше замислено.
— Ще помисля върху това — обеща той.
— Добре — съгласи се Хана. — А сега да идем да хапнем.
Джо заобиколи бюрото, за да затвори леко вратата на офиса си.
Идваше му да я блъсне. Шумът, който го бе влудявал целия следобед, веднага утихна и той въздъхна с облекчение.
Да се поддържа политика на отворени врати, беше международно управленско решение, но то му докарваше главоболие. Бръмченето на гласовете, придружено от смеха в стаята за почивка или рева на старши офицер Макгуайър, го докарваха до лудост.
Той се върна на бюрото си и се строполи върху стола на колелца. Намери мястото, до което беше стигнал в наръчника, който разучаваше внимателно, но след като прочете един и същи ред три пъти, прие, че е загубил концентрация.
Рязко затвори книгата. Разтърка очите си, за да прогони паренето и болката. Щом ги затвори, си представи Пени така, както бе изглеждала с увити около него крака и отметната назад глава, отдадена на удоволствието. Разтърси го вълна от копнеж. Искаше я отново, и то не само физически. Не бе говорил с нея от дни. Липсваше му гласът й.
Погледна часовника си и се зачуди дали се е прибрала вече от работа.
Но му трябваше причина да й се обади.
Когато излизаше от дома си призори, бе забелязал, че полицаите, които трябваше да охраняват сестрите, ги няма. Можеше да я пита за това.
Стомахът му се сви, докато набираше външната линия. Минута по-късно мобилният й телефон звънеше, а сърцето му необяснимо препускаше.
— Ало?
Обля го вълна от задоволство.
— Здрасти, Джо е — каза той, колкото се може по-небрежно.
— О, здравей — звучеше озадачена.
— Прибра ли се вече от работа? — попита я.
— Не, в офиса съм и оправям документацията. На работа обикновено изключвам телефона си. Предполагам, че съм забравила.
— И аз съм още в офиса — каза той.
— Работиш прекалено много — отбеляза тя. — Много рядко виждам джипа ти на алеята.
Това означаваше ли, че го е търсила?
— Все още се опитвам да се ориентирам в обстановката — призна той.