Войната на небесните господари
- Автор: Броснан Джон
- Серия: sky lords #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната на небесните господари». Краткое содержание книги:
Под нейно управление са „Господарят Монкалм“, „Господарят Матаморос“, „Ароматният бриз“, „Господарят възмездие“ и „Господарят Нимрод“. Те с нежелание се подчиняват на древната, но ужасяващо могъща технология, която Джан измъква от околоземна орбита.
Но не всеки Небесен господар е под неин контрол. Враговете й трябва да забравят своите вражди и да се обединят, за да оцелеят. Тяхната мощ може да надделее над лазерните лъчи на Небесния ангел, над разумната компютърна програма в него и даже над упоритостта на една жена от Минерва…
Те се подчиниха, а дукът припряно изтича нагоре по пътеката и се скри зад изящно украсена колона. Отново провери арбалета и зачака, притиснал гръб в колоната. Не смяташе, че имат шанс да надделеят в схватката. Три пушки и арбалет срещу двайсетина въоръжени мъже. Дали са от хората на Ел Рашад? Кой знае? Може би и самият Ел Рашад е с тях. Дукът изгаряше от желание да забие стрела в главата на този нагъл глупак. Но днес Бог вече предаде в ръцете му единия враг. Да хване и двамата би означавало да иска твърде много от Бог. Чу стъпките, отекващи по тунела на входа. Напрегна се, пръстът му докосна спусъка на арбалета, чакаше промяната в звука, която щеше да покаже, че противниците излизат от тунела. Чакай. Още не… чакай… сега.
Той се извъртя иззад колоната. Падна на коляно и опря приклада в рамото си.
— Огън! — кресна на войниците.
Едва не натисна спусъка, но навреме разпозна няколко лица в стреснатата от вика група.
— Не… не стреляйте! — отчаяно извика той.
Не прозвучаха изстрели. И неговите хора явно бяха познали идващите. Дукът се изправи и бавно тръгна към двамата начело на групата, която още се точеше през тунела.
— Приветствам ви, любими деца мои — каза дукът с напрегнат глас.
Принц Дарси и принцеса Андреа, чиито лица и дрехи бяха зацапани от мръсотията на пустошта, го гледаха невярващо. Един едър войник зад тях промърмори:
— Света Дево… ама това е дукът!
— Татко… — започна Дарси и се запъна. Андреа му отправи яростния поглед на единственото си око.
Дукът вдигна ръка.
— Не, не. Спрете тези викове на радост и въодушевление. Не е нужно да ми казвате колко сте щастливи да ме видите жив и невредим — моето сърце вече ми подсказа това.
Дарси преглътна и каза:
— Разбира се, аз… ние… много сме доволни да те видим жив, татко… но как успя да се спасиш? Бяхме сигурни, че си загинал с „Господаря Мордред“.
— За малко. Но успяхме да се справим с онези проклетници на Ел Рашад и накрая отворихме с взрив авариен люк в пункта за управление. А вие как оцеляхте! И тези с вас?
— Взехме военен планер. Излетяхме още при първите попадения на лазери в „Господаря Мордред“ — каза му Дарси.
Дукът огледа скупчените зад неговия син и дъщеря хора. Всички бяха мъже и като че ли само войници.
— Аха, а моята скъпа съпруга… тя придружи ли ви?
— Майка ни отказа да напусне кораба — студено го осведоми Андреа. — Каза, че предпочита да умре в „Господаря Мордред“, отколкото да преживее унижението от превръщането си в земен червей.
— О, колко жалко! — каза дукът. Пое си дълбоко дъх. — Но животът продължава, дори и в тези потискащи обстоятелства. — Той погледна Дарси. — Щом сте имали планер, но се оказахте тук, предполагам, че са ви свалили със стрелба — или Небесният Ангел, или някой друг кораб от флотилията на онази прокълната Небесна Жена?
— Улучиха ни един път с лазер — каза Дарси. — Кабината се запали. Нагълтахме се с дим, но успяхме да угасим пожара. Имахме намерение да се измъкнем от тази погълната от пустош земя и почти успяхме. Флотилията на Небесната Жена се насочи на юг и затова ние поехме на север и… налетяхме право на армията на Ел Рашад. — Той завъртя глава.
— Армията на Ел Рашад? — озадачено попита дукът. — Но нали и от „Меча на исляма“ не би могло да са оцелели кой знае колко много хора? Очаквах, че и той е рухнал в пламъци, като „Господаря Мордред“ и останалите.
— Не. Вярно е, падна, но почти нямаше огън по него. Лежи разбит в подножието на хълмовете на северния край на долината. Почти нищо изгоряло няма. Изглежда „Мечът на исляма“ все още е имал хелий в повечето секции. Видяхме много хора да щъкат около разбития кораб. А над него гъмжеше от планери. Започнаха да стрелят по нас. А един ни подгони и ни принуди да се върнем. Накрая вече не можехме да поддържаме височината и кацнахме наблизо… Точно насред голямо парче от тази мъртвешка пустош.
Андреа потрепери.
— Ужасно беше. И там имаше разни същества…
— Зная — каза дукът. Спомни си своята твърде близка среща с нещо, напомнящо търкаляща се топка от гърчещи се червеи.
— Ще стане и по-лошо — каза Дарси. — Отгоре видяхме няколко странни животни. Няколко големи същества навлизаха в долината. Сигурно ги привлича тази миризма на смърт. Имаше едно влечуго, което май беше дълго петдесетина стъпки от главата до края на опашката. Решихме да се скрием тук, докато свърши пиршеството с мършата.
— Да, това е най-разумното — съгласи се дукът.
— Трябва да направим колкото можем по-здрава барикада на този вход, а трябва да намерим и другите входове. В сграда с такива размери едва ли има само един. Голям късмет е, че водиш толкова мъже. Сега имаме някакъв шанс, а преди… — Той сви рамене и се усмихна на децата си. — Но нека първо ви покажа нещо, което ще пооблекчи болката от този черен ден. — Той се обърна и махна на главния техник, застанал пред магазина. — Върви да доведеш нашите пленници!