Войната на небесните господари
- Автор: Броснан Джон
- Серия: sky lords #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната на небесните господари». Краткое содержание книги:
Под нейно управление са „Господарят Монкалм“, „Господарят Матаморос“, „Ароматният бриз“, „Господарят възмездие“ и „Господарят Нимрод“. Те с нежелание се подчиняват на древната, но ужасяващо могъща технология, която Джан измъква от околоземна орбита.
Но не всеки Небесен господар е под неин контрол. Враговете й трябва да забравят своите вражди и да се обединят, за да оцелеят. Тяхната мощ може да надделее над лазерните лъчи на Небесния ангел, над разумната компютърна програма в него и даже над упоритостта на една жена от Минерва…
Дори и със сгърчено в усилия да диша лице, момичето изглеждаше красиво в очите на дук дьо Люсан. Насочи вниманието си към нейния спътник, в момента един от воините го обръщаше на гръб. Дукът подскочи от изумление. Превръзката не му попречи веднага да познае кой е мъжът с момичето. Дукът сграбчи дръжката на камата.
— Значи след всички изпитания, които щедро стовари на главата ми, Бог накрая предаде в ръцете ми един от причинителите на моите нещастия! — Той ритна Робин по крака. Младежът се размърда, но не отвори очи. Изпод превръзката на главата му течеше кръв. — Събуди се, проклетнико! — извика дукът. — Събуди се, за да ти прережа гърлото!
— Не! — момичето задавено проговори на Американо. — Оставете го… ранен е… ще умре…
— Това е съвсем сигурно, мила! — отговори й дукът на нейния език. — Защото аз ще го убия.
— Не… не го докосвайте!
Момичето пропълзя до Робин и го закри с тялото си. Хубаво тяло, отбеляза мислено дукът, загледан във вдигналата се над бедрата туника. За миг съблазънта потисна гнева му.
— Дръпни се — каза й той. — Имам много сметки да уреждам с твоя… приятел.
Младежът като че избра точно този момент, за да простене, отвори очи.
— Жаден съм… много съм жаден…
Момичето внезапно се отдръпна.
— Робин! Пак говориш! О, Майко Богиньо, благодаря ти!
Дукът се наведе, хвана момичето за рамото и я бутна по-далече от Робин. Усмихна му се свирепо.
— Здравей отново, Робин. Помниш ли ме?
Робин се смръщи, пипна кървящото под превръзката място на главата си.
— Главата… страшно ме боли…
— Не се учудвам — каза дукът и размаха камата пред лицето му. Момичето пак се опита да се намеси, но я задържа един от хората на дука. — Та те попитах, Робин, помниш ли ме?
— Да… Вие сте дукът. Дук дьо Люсан. — Той пак направи гримаса и се огледа. — Какво ми се е случило? Къде сме? — Очите му се спряха на Джан, неподвижна в хватката на воина. — А вие коя сте? Като че ли ви познавам, но… Господи, колко съм жаден…
— Робин, не ме ли помниш? — измъчено викна момичето.
Той не отговори, само пипна главата си и изохка.
— Имаш ли вода? — попита дукът. Тя кимна. — Тогава дай му да пие. Не искам да умре от жажда, преди аз да съм го убил.
Махна на воина да я пусне и недоверчиво я гледаше как измъква манерка от раницата, която свали от гърба си. Тя коленичи до Робин и поднесе манерката към устата му, а дукът каза:
— Има и една подробност… ти коя си?
Момичето го стрелна с очи.
— Името ми е… Мелиса.
— Мелиса значи? — повтори дукът.
Беше усетил кратката пауза. Огледа тялото й по-внимателно.
— И как се оказа тук, Мелиса? А повече ме интересува той как дойде долу? Когато го видях за последен път, той кацаше с дяволската си летяща машина върху Небесния Ангел. Та какво се случи? Да не би Небесната Жена да се е отказала от услугите му? И какво стана с неговата машина? Наблизо ли е?
Момичето дръпна манерката от устата на Робин въпреки явното му желание да пие още и погледна дука.
— Още си е върху Небесния Ангел. А Небесната Жена вече я няма. Уби я един паяк… същият робот, който за малко да убие и Робин. Сега Небесният Ангел с всичките му роботи и останалите от флотилията са във властта на един компютър. Този компютър е полудял… страшно зъл е.
Дукът замислено поглади брадичката си, чудеше се кое в приказките й е истина. Наистина, според слуховете за предишните деяния на Небесната Жена, днешното изтребление не би й подхождало.
— А вие двамата как се озовахте тук? — попита той.
— Компютърът ни изгони и ни свали на земята. Малко по-нататък. Дойдохме пеша. Изглеждаше единственото подходящо място.