Войната на небесните господари
- Автор: Броснан Джон
- Серия: sky lords #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната на небесните господари». Краткое содержание книги:
Под нейно управление са „Господарят Монкалм“, „Господарят Матаморос“, „Ароматният бриз“, „Господарят възмездие“ и „Господарят Нимрод“. Те с нежелание се подчиняват на древната, но ужасяващо могъща технология, която Джан измъква от околоземна орбита.
Но не всеки Небесен господар е под неин контрол. Враговете й трябва да забравят своите вражди и да се обединят, за да оцелеят. Тяхната мощ може да надделее над лазерните лъчи на Небесния ангел, над разумната компютърна програма в него и даже над упоритостта на една жена от Минерва…
— Много съжаляваме, че не можете да останете още малко. Моля ви, заповядайте пак винаги, когато имате време. Ще бъдем на ваше разположение.
Джан изправи Робин и с притеснение забеляза, че се е напикал, докато тя е стояла в магазина. Изведнъж й хрумна, че той всъщност се е превърнал в дете. Ударът по главата за миг беше направил безпомощно пеленаче от умния и силен младеж. Помисли си колко крехки са хората. Не знаеше дали умът на Робин е погубен завинаги или може отново да стане нормален. Може би щеше да узнае, ако имаше възможност да го лекува, а надеждата за това не й оставаше.
Продължиха надолу, но сега Джан напрегнато оглеждаше всяко магазинче, което подминаваха, за да не би още някой автомат да се включи от присъствието им. Един-два пъти чуха записи на гласове, подканящи ги да влязат и пообиколят щандовете, но нищо не се раздвижи. Обаче се натъкнаха на труповете на още двама мародери, те принудиха Джан отново да се замисли какво все пак е ставало тук преди много години.
Малко след това Джан мярна нещо познато в поредния магазин. Спря Робин и се вгледа по-внимателно. Арбалети. Рафт над рафт, пълни с арбалети. Бяха с много по-съвършена конструкция от използваните в Минерва, но пак си оставаха арбалети. Остави Робин, влезе и взе един от арбалетите. Изглеждаше напълно запазен и като че ли с него можеше да се стреля. Стана й любопитно за какво ли са служили тези примитивни оръжия на хората, разполагали със Старата Наука, с нейните лазери и мощни картечници. Продължи нататък в магазина. Другите стоки в него бяха множество най-различни въдици и дълги пластмасови прътове с метални накрайници, които я объркаха още повече.
Намери купчина стрели, пръснати сред парчетата от стъклена витрина, сложи няколко в раницата си, затъкна две под колана и се върна пред магазина, където с мъка зареди механизма за стрелба. Движеше се малко стегнато, но поне наглед беше в пълна изправност.
— Я да видим дали ще ни послужи за нещо — каза тя на Робин.
Доволна беше, че пак има арбалет. Значи когато зарядът в оръжието на Небесния Ангел свърши, няма да останат съвсем беззащитни. Тя нагласи стрелата, прицели се високо над парапета на обиколната пътека, опряла здраво приклада в рамото си и натисна спусъка. Арбалетът окуражително я тласна назад, стрелата литна нагоре. Тя се обърна и се усмихна на Робин.
— Работи!
Той седеше и празно се взираше в нищото.
— Внимание! Ей, ти! Стой където си!
Гласът беше мъжки. Гръмък, суров глас, звучеше някъде от по-ниската част на пътеката. Тя се обърна. Очукано метално кълбо, широко към две стъпки, бързо се носеше към тях. Цепеше въздуха на три-четири стъпки над пътеката, полюляваше се нагоре-надолу. Джан забеляза проблясващите по повърхността му сензори и прикрепеният отстрани лазер.
— Остави откраднатата стока на пода и вдигни ръце! Ако се подчиниш на заповедите, няма да ти се случи нищо лошо. Но ако се опиташ да избягаш, ще бъдеш лишена от възможността да се движиш.
Машината вече беше само на четиридесет стъпки. Джан схвана, че трябва да е автомат за охрана, който все още е в състояние да се задейства, подобно на манекените. Тя припряно приклекна да остави арбалета, както й беше заповядано. В същия миг кълбото стреля със своя лазер. Лъчът прониза въздуха на педя от главата й. Внезапно й стана ясно какво се е случило с онези отдавна мъртви мародери.
Дук дьо Люсан изпсува — раненият му крак се подгъна и го запрати в хлъзгавата воняща купчина гъбични израстъци.
— Добре ли сте, сир? — попита главният техник, докато се опитваше да го измъкне.
— Случвало се е да бъда и по-добре, Ламон — каза той. — Според тебе още колко трябва да вървим до онова нещо?
— Не повече от половин миля — отговори главният техник.
И двамата говореха за властващата над околността огромна постройка, която поне на пръв поглед можеше да им послужи като укритие. Откакто стъпиха на земята, опитваха да се доберат до нея, но бяха навлезли в нещо като малка гора, където изродените растения на пустошта, много от тях увити около дънерите на мъртви дървета, се намираха в отвратително изобилие.
В групата имаше само още петима мъже. Двама от тях бяха техници, другите — военни. Дукът беше сигурен, че много хора от „Господаря Мордред“ са оцелели, но досега не бяха срещнали нито един. Знаеше и че много повече са се простили с живота си след гибелта на Небесния Господар. Несъмнено всички селяни трябва да са измрели — на тях, разбира се, не се полагаше привилегията да притежават парашути. Но също би трябвало да са мъртви и мнозина измежду благородниците и свободните граждани. И сред двете класи отдавна се бе наложила модата да презират парашутите като символ на морална слабост, затова и доста от тях бяха прекроени в дрехи. Дук дьо Люсан не страдаше от тези предразсъдъци и беше заповядал да поставят за него парашути в различни части на „Господаря Мордред“. Имаше един и под трона му в пункта за управление.