Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Николай Остапович Гугнюк, следовател от НКВД.
Степен на познанство: непознат.
Отношения: никакви.
Връзка: През есента на 1941 година е водил делото срещу Амалия Михайловна Берман, съседка на Красногоров и позната на семейството.
Вредоносност: следователят е имал намерение да я ликвидира, след неговата смърт я пуснали (защо? — ето го въпросът!) и тя спасила живота на малкия Слава Красногоров.
Иван Захарович Габуния, военен хирург, полковник.
Познат, приятел на семейството. Децата, останали без баща като правило не обичат потенциалния си втори такъв.
Желаел е на бъдещия си заварен син само доброто.
Константин Илич Шерстнев, физик.
Познати — виждали са се и са контактували. Желаел на Красногоров доброто, но първо, Красногоров не го е знаел, а го е почувствал като човек, желаещ да го провали и второ, субективно Шерстнев му е желаел доброто, а обективно? Ако се вземат предвид последствията като фактически пожизнено заточение в секретен институт, ограничаване на свободата, левкемия?…
Сергей Юриевич Каляксин, заместник-ректор на Четвърти медицински институт.
Не са установени никакви преки връзки между тях. Само косвени чрез Виктор Киконин, приятел на Красногоров. Каляксин е най-слабото звено в общата верига от факти. И все пак има връзка, макар и слаба. А можеше и да няма!
Александр Силантиевич Калитин, журналист.
Близък и любим приятел. Отношенията им са били много сърдечни. Наистина Калитин е донасял за своя любим приятел, но Красногоров не е могъл да го знае, пък и доносите са били напълно невинни и останали без последствия и санкции.
Николай Аристархович Каманин, писател.
Ако са се познавали, то е било повърхностно: отишъл, занесъл му романа си, чакал решението на авторитета и не го дочакал. Каманин желаел на Красногоров само доброто, последният го харесвал и ценил като писател и човек. Никакви други сведения не можах да събера.
Съществуваше още неизвестният и неустановен «людоед» от романа — измислена фигура или може би напълно реална, но поразена в действителност не от мистична сила, а от шрапнел.
И съществуваше самият роман: странно, неосъзнато признание на паранормалния за собствената му паранормалност.
Не се виждаха никакви закономерности. Сред жертвите имаше негови близки познати, но и хора, които не бе виждал и не би могъл да види! Обичал е някои от тях, други не е могъл да търпи. Едни действали в негова вреда, други напротив — в негова полза… Пък и той дали е знаел кой какво върши? Едва ли, ох, едва ли, но ако дори е знаел, защо е косил всички наред, без да се интересува от подробностите? И най-важното той ли ги е КОСИЛ?
Не си задавах въпроса КАК? А дали ги е УБИВАЛ, или са умирали просто затова, че той е СЪЩЕСТВУВАЛ, ЖИВЕЕЛ, ДИШАЛ, ЯЛ, СПЯЛ, ОБИЧАЛ. Хиляди от нас ежегодно умират без вина, безсмислено, само защото на света съществуват вибриони, коки, бацили, вируси, които живеят, дишат, ядат, спят, размножават се, без дори да подозират за нашето съществуване, без да знаят нищо за нас… Без да се замисляме и без да осъзнаваме, тъпчем — я на горската пътека, я на градския асфалт — мравки и буболечки, за частица от секундата, с небрежно и безцелно движение унищожаваме може би цели микросветове.
Информацията, с която разполагах, не ми беше достатъчна. Не знаех къде още да търся. Това, което ми трябваше, не беше известно на никого, вероятно и на него самия. Вероятно. Почти сигурно.
Това омразно «почти», всичките тези ненавистни «вероятно», «сигурно», «да предположим» ме гнетяха и убиваха. Аз трябваше да ЗНАЯ, а не да предполагам. Всичко се решаваше през онези месеци. ДА или НЕ. Само ДА или НЕ и никакви «почти».
Отчаяно си блъсках главата, за да измисля експеримент, който да даде отговор на всички въпроси. (Струва ми се, че това се нарича експериментум крусис.) Още тогава се досещах, че подобен експеримент по принцип е невъзможен, но ми беше толкова необходим, че не се вслушах в стоновете на измъчената си интуиция.
Отначало му организирах улично нападение на хулигани. Задачата им бе да го проучат; в никакъв случай да не го убиват или осакатяват, само да го изплашат до посиране. Идиот. На какво разчитах? И какво исках? Едно прекрасно утро да намерят Сашка и Серьога с избухнали мозъци? Та това щеше да доведе до страшни усложнения и за какъв дявол? За да мога да кажа накрая със сигурност: «Да, това е ТОЙ»? Че на кого да го кажа? Нямах намерение да разказвам на никого. На себе си? Но аз и така знаех, че това е той… Идеята беше идиотска, съвършено безсмислена и безнадеждна. Тя не можеше да даде никакъв решаващ резултат и никакъв резултат не даде — само удължи списъка на унило еднообразните въпроси и този на косвените доказателства за паранормалност, които и така си бяха прекалено много.