Нежният звяр
- Автор: Шанън Колийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Симеонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нежният звяр». Краткое содержание книги:
— Можем да си разменяме баналности цяла нощ, но аз с удоволствие ще ви разведа из сградата, тъй като очевидно затова сте дошли. — Дрейк спокойно тръгна по стълбите.
Объркани, съдиите се загледаха в мрачния мъж с маската, но Куотърмейн се втурна след него по стълбите. Войниците поеха първия етаж. Отваряха всяка врата, която видеха, оглеждаха стаята, после бързаха към следващата.
Куотърмейн обаче търсеше по-настойчиво. Почукваше по стените, ослушваше се, свел глава, преди бавно да продължи към следващата стая.
Малкият му ритуал пожъна плодове в канцеларията на Дрейк. Той замръзна на мястото си, когато чу кухото отекване. Погледна към Дрейк.
— Отвори това.
Прикривайки механизма с тялото си, Дрейк отвори вратата към стълбата и изръмжа:
— Това е истинско нахълтване.
Куотърмейн се втурна надолу.
Слабият съдия се загледа в Дрейк.
— Само ако имате какво да криете.
— Е, имам какво да крия.
Когато направи две крачки в тунела, който Дрейк нарочно остави неосветен, Куотърмейн спря. Той се обърна към врага си, очевидно изненадан от смелото му признание.
Дрейк продължи:
— Моята колекция от произведения на изкуството, разбира се. Хайде, елате да ви покажа.
Той мина покрай Куотърмейн и тръгна надолу към скривалището си. Куотърмейн трябваше да се придържа с една ръка към стената, но продължи след Дрейк.
Другите мъже ги последваха доста по-предпазливо. Дрейк изчака, докато всички се събраха долу, и — една по една — запали лампите. Дори Куотърмейн затаи дъх при мекия блясък на сребро, злато, скъпоценни камъни и кожи. Взираше се в изящните картини и скъпи статуи, но се съвзе по-бързо от останалите с по-долен произход.
— Е, добре, може и да сте богат, но не сте над закона. — Той започна да почуква стените, търсейки тайно скривалище.
Дрейк седна на канапето и изпружи крака.
— Побързайте, ако обичате, защото ме измъкнахте от леглото.
Пълният съдия го изгледа подозрително. Дрейк можеше да го чете като отворена книга. Повечето от богаташите биха крещели от ярост, ако това им се случеше, мислеше си съдията, а този тук е доста гостоприемен.
— Пазете вратата — заповяда той на хората си и тръгна в противоположната посока, като претърсваше внимателно.
Слабият съдия претърси спалнята, но бързо се върна долу, очевидно разочарован.
Дрейк едва прикри усмивката си. Какъв смях щеше да падне, когато Куотърмейн изиграе коза си само за да открие, че дори не знае каква точно игра играе.
Куотърмейн извика:
— Ето! Ето, тук е!
Двамата съдии се втурнаха към него.
— Отвори тази врата — каза Куотърмейн.
Дрейк се надигна бавно. Бръкна в джоба си. Сръчните му обикновено ръце този път бяха доста тромави, но той най-после отключи вратата.
Куотърмейн я отвори бързо, втурна се вътре и застина на мястото си. Двамата съдии изгледаха победоносно Дрейк и последваха информатора си.
Дрейк остана отвън, скръсти ръце и зачака. Отвътре се чуха цветисти ругатни и всички излязоха. Дрейк се чудеше дали знаят колко смешни изглеждат — надути и помпозни, представители на Короната — като се гледат така един друг.
Пълният съдия се втренчи в Куотърмейн.
— Сигурно доказателство, а? Измъкна ме от леглото посред нощ заради това?
Куотърмейн изръмжа:
— Млъквай! — Той се обърна към Дрейк и спря за момент, за да увеличи драматичния ефект. — Мислиш се за голям умник, нали? Е, обясни тогава това! — Той като фокусник измъкна от джоба си лист хартия и го размаха високо.
Дрейк затаи дъх, вперил поглед в листа, после бавно въздъхна. Слава Богу. Химията беше свършила работа.
Този път не можа да скрие усмивката си, когато Куотърмейн продължи:
— Това е взето от него преди няколко дни. Ако го прочетете, ще откриете, че в него има същите глупости, както в „Писмата на Джуниъс“.
Високият съдия занесе листа до една лампа. Обърна го от двете страни, после погледна недоумяващо към Куотърмейн.
— Що за глупост е това, сър? Тук няма нищо.
Очите на Куотърмейн се изцъклиха в очевидно недоумение, той дръпна листа и го погледна. Ожесточено го заобръща насам-натам, после бавно вдигна поглед към Дрейк.
— Ще си платиш за това, и то скъпо и прескъпо.
— Обещания, обещания. — Усмивката на Дрейк стана още по-широка. — Джентълмени, бихте ли желали по чаша порто, преди да си тръгнете?
— Аз, да — каза пълният съдия.
Високият запристъпва от крак на крак, но побърза да отговори:
— Не сега. Не е време, не, не, наистина трябва да си тръгваме. — Той махна с ръка на хората си да се връщат, после се поклони на Дрейк. — Моля за извинение, сър. Повече няма да ви притесняваме.
— Надявам се, че няма — отвърна Дрейк.