Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс
- Автор: Дефо Даниэль
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Атанасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс». Краткое содержание книги:
Написано според нейните собствени спомени.
Лондон, 1722.
Това беше достатъчно, за да ги пратят в Нюгейт, където им припомнили и за някои от миналите им прегрешения. Срещу тях имало обвинение и за две други кражби и понеже всичко било напълно доказано, съдът ги осъдил на смърт. И двете заявили, че са бременни, макар моята учителка да беше толкова бременна, колкото и аз.
Отначало често ходех да ги навестявам и утешавам и винаги се питах кога ли ще дойде и моят ред. Но тази тъмница, където бях родена и където бе страдала майка ми, ме изпълваше с такъв ужас, че скоро престанах да ги посещавам.
Уви, ако бях взела поука от тяхното нещастие, щях да бъда щастлива — поне нямаше да попадна в затвора. Но аз продължих греховния си път, защото чашата на страданията ми не бе още пълна.
Моята другарка, която беше заклеймена като непоправима рецидивистка, бе екзекутирана; по-младата крадла бе помилвана, но дълго лежа и гладува в затвора, докато най-после я включиха в една обща амнистия и пуснаха на свобода.
Ужасната съдба на другарката ми ме изплаши здравата и доста дълго време не смеех да предприемам нищо. Една нощ обаче в квартала се разнесоха викове:
„Пожар!“
Скочихме от леглата си. Хазайката ми погледна през прозореца и извика, че в къщата на госпожа еди-коя си има пожар. Погледнах и аз и видях, че действително покривът на къщата гореше.
— Хайде, дете мое — рече тя, като ме мушна с лакът, — това е рядък случай. Пожарът е толкова близо, че можеш да изтичаш дотам, преди улицата да се изпълни с хора.
Тя ми обясни какво да правя:
— Ще влезеш — рече — в къщата тичешком и ще кажеш на госпожата или на някого другиго, че те праща еди-коя си госпожа — и тя спомена името на една нейна позната, която живееше на същата улица.
Веднага тръгнах и когато влязох в къщата, заварих страшна суматоха. Намерих една от прислужниците и й казах:
— Ах, миличка, как се случи това ужасно нещастие? Къде е господарката ти? Пострадала ли е тя? А къде са децата? Госпожа*** ме праща да ви помогна.
Момичето изтича навътре, като крещеше, колкото му глас държи:
— Госпожа*** е пратила една жена да ни помогне.
Нещастната жена, почти обезумяла от страх, дойде при мен с двете си деца и вързоп под мишница.
— Госпожо, позволете да заведа децата при госпожа***. Тя ме прати да ги взема. Тя ще се погрижи за горките агънца — рекох аз и хванах едното дете за ръка. Тя сама ми подаде другото.
— Ах, за бога, вземете ги — каза тя. — Благодарете и от мое име за тази приятелска услуга.
— Имате ли нещо друго, което искате да й предадете на съхранение?
— Ох, боже — възкликна тя, — господ да я възнагради! Вземете тоя вързоп и й го предайте. В него има някои сребърни вещи. О, каква добра жена! Ах, този пожар ни съсипа! — И тя изтича нанякъде, последвана от прислужничките, а аз си тръгнах с вързопа и двете деца.
Щом излязох на улицата, една жена се приближи до мен.
— О, госпожо — каза тя с жален глас, — ще изпуснете детето. Какво ужасно нещастие ви е сполетяло! Чакайте да ви помогна. — И тя посегна да вземе вързопа.
— Не — рекох аз, — ако искате да ми помогнете, хванете детето за ръка и го водете. Ще отидем на горния край на улицата и аз ще ви възнаградя за труда ви.
Тя не можеше да откаже и тръгна с мен. Разбрах, че и тя е излязла по същата работа като мен и се интересуваше само от вързопа, който носех. Когато дойдохме до вратата на къщата, аз й пришепнах на ухото:
— Карай, моме, знам какъв ти е занаятът. Там има добра работа за тебе.
Тя ме разбра и се отдалечи. Аз и децата започнахме да блъскаме с все сила на вратата. Разбудени от шума на тълпата, която се събираше около пожара, хората бяха станали и затова скоро ми отвориха.
— Будна ли е госпожата? — запитах аз. — Моля ви, кажете й, че госпожа*** я моли да прибере децата. Горката, тя е съвсем съсипана, цялата й къща е в пламъци.
Те приеха децата много мило, изказаха съчувствието си към пострадалото семейство, след което аз си тръгнах. Една от прислужничките ме запита дали няма да оставя вързопа.
— Не, миличка — рекох аз, — ще го занеса на друго място. Той не е техен.
Понеже бях доста далече от пожара, спокойно си отидох право в къщи. Дадох на хазайката вързопа със сребърните съдове, които бяха доста. Тя ми каза, че няма да го отваря, и ме прати обратно да се опитам да задигна още нещо.
Заръча ми този път да отида в къщата до тази, която гореше, обаче вече беше много късно: имаше толкова много помпи, които гасяха пожара, и улицата бе така задръстена с хора, че въпреки усилията ми, не можах да се добера до къщата. Върнах се обратно при хазайката, взех вързопа и го отнесох в стаята си. Когато го разтворих, просто ми настръхна косата — освен сребърните съдове и прибори, които бяха доста, имаше една златна верижка, старомодна наистина и със счупена закопчалка, но златото си беше злато; една кутийка с погребални пръстени, венчалния пръстен на госпожата, няколко счупени златни медальона, един златен часовник, една кесия със стари златни монети на стойност около двадесет и четири лири и доста други ценни неща.