Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс

Веднага тръгнах и когато влязох в къщата, заварих страшна суматоха. Намерих една от прислужниците и й казах:

— Ах, миличка, как се случи това ужасно нещастие? Къде е господарката ти? Пострадала ли е тя? А къде са децата? Госпожа*** ме праща да ви помогна.

Момичето изтича навътре, като крещеше, колкото му глас държи:

— Госпожа*** е пратила една жена да ни помогне.

Нещастната жена, почти обезумяла от страх, дойде при мен с двете си деца и вързоп под мишница.

— Госпожо, позволете да заведа децата при госпожа***. Тя ме прати да ги взема. Тя ще се погрижи за горките агънца — рекох аз и хванах едното дете за ръка. Тя сама ми подаде другото.

— Ах, за бога, вземете ги — каза тя. — Благодарете и от мое име за тази приятелска услуга.

— Имате ли нещо друго, което искате да й предадете на съхранение?

— Ох, боже — възкликна тя, — господ да я възнагради! Вземете тоя вързоп и й го предайте. В него има някои сребърни вещи. О, каква добра жена! Ах, този пожар ни съсипа! — И тя изтича нанякъде, последвана от прислужничките, а аз си тръгнах с вързопа и двете деца.

Щом излязох на улицата, една жена се приближи до мен.

— О, госпожо — каза тя с жален глас, — ще изпуснете детето. Какво ужасно нещастие ви е сполетяло! Чакайте да ви помогна. — И тя посегна да вземе вързопа.

— Не — рекох аз, — ако искате да ми помогнете, хванете детето за ръка и го водете. Ще отидем на горния край на улицата и аз ще ви възнаградя за труда ви.

Тя не можеше да откаже и тръгна с мен. Разбрах, че и тя е излязла по същата работа като мен и се интересуваше само от вързопа, който носех. Когато дойдохме до вратата на къщата, аз й пришепнах на ухото:

— Карай, моме, знам какъв ти е занаятът. Там има добра работа за тебе.

Тя ме разбра и се отдалечи. Аз и децата започнахме да блъскаме с все сила на вратата. Разбудени от шума на тълпата, която се събираше около пожара, хората бяха станали и затова скоро ми отвориха.

— Будна ли е госпожата? — запитах аз. — Моля ви, кажете й, че госпожа*** я моли да прибере децата. Горката, тя е съвсем съсипана, цялата й къща е в пламъци.

Те приеха децата много мило, изказаха съчувствието си към пострадалото семейство, след което аз си тръгнах. Една от прислужничките ме запита дали няма да оставя вързопа.

— Не, миличка — рекох аз, — ще го занеса на друго място. Той не е техен.

Понеже бях доста далече от пожара, спокойно си отидох право в къщи. Дадох на хазайката вързопа със сребърните съдове, които бяха доста. Тя ми каза, че няма да го отваря, и ме прати обратно да се опитам да задигна още нещо.

Заръча ми този път да отида в къщата до тази, която гореше, обаче вече беше много късно: имаше толкова много помпи, които гасяха пожара, и улицата бе така задръстена с хора, че въпреки усилията ми, не можах да се добера до къщата. Върнах се обратно при хазайката, взех вързопа и го отнесох в стаята си. Когато го разтворих, просто ми настръхна косата — освен сребърните съдове и прибори, които бяха доста, имаше една златна верижка, старомодна наистина и със счупена закопчалка, но златото си беше злато; една кутийка с погребални пръстени, венчалния пръстен на госпожата, няколко счупени златни медальона, един златен часовник, една кесия със стари златни монети на стойност около двадесет и четири лири и доста други ценни неща.