Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
— Ако разбирам?
— Ами, не мисля, че му се е случило нещо лошо, макар че човек никога не знае. Но и вчера го нямаше.
Застанал до полицая, Дру гледаше втренчено пътеката пред къщата.
Остъклената врата се отвори с трясък. Той погледна нагоре и видя чичо си да излиза ядосан.
— Откога вечеряхме. Знаеш ли как се притеснихме за теб, Андрю? Къде, за бога, беше?
— На гробището — отговори полицаят.
— Какво?
— В Плезънт Вю, на десет мили северно оттук.
— Да, господине, знам къде е.
— Наскоро някакви вандали бяха вилнели там. Пубертети. Тъпкали и събаряли паметните плочи и неща от тоя род. Не мога да си обясня как могат да се забавляват по този начин. Но, както и да е, директорът на гробищата ме помоли да наглеждам района, така че наминавах оттам при обиколките си. Вчера видях този младеж втренчен в някакви гробове. Нямах време да му обърна внимание много-много, защото ме повикаха по радиостанцията във връзка с някакъв обир, който се извършваше в момента и трябваше да преследвам престъпниците до един магазин за спиртни напитки. Тази сутрин отново минах през гробището и същият младеж пак си стоеше там. „Я чакай да видя“ — си помислих и спрях. — Младежът май не е много приказлив, нали?
— Факт — отговори леля му.
— Не ми обърна никакво внимание, дори когато се приближих до него. Продължаваше да се взира в гробовете. Заобиколих го, застанах зад него и видях, че фамилиите и на двата гроба са еднакви.
— Маклейн — промълви чичо му.
— Точно така. Мъж и жена.
— Робърт и Сюзан.
— Да. Попитах го какво прави там. Всичко, което каза, бе: „Говоря на мама и тате.“
— О, боже.
— След това си избърса очите, но с изненада забелязах, че не бяха насълзени. Помислих си, че може би не е сам. Огледах се, но не видях никого наоколо. Както знаете, повечето деца се впечатляват от униформата ми. Но не и той. Продължаваше да гледа втренчено гробовете. Не ми отговори нито как се казва, нито къде живее. Беше съвсем непроницаем. Питах се защо не е на училище. Като не можах да направя нищо друго, заведох го в полицейското.
— Добре сте направили — каза чичото на Дру.
— Купих му и шоколад, но той продължаваше да мълчи. Нямаше карта за самоличност у себе си и затова започнах да звъня по телефона на всички с фамилия Маклейн по указателя. Казвате, че сте негови попечители.
— Казал ви е истината. Родителите му са погребани там.
— Наистина ми е жал за него.
— Да — заговори чичо му. — Дълга и тъжна история. Ето, вземете парите за шоколада.
— Не, аз черпя. Но той е такова упорито малко момче. Не го и погледна дори.
— Прав сте — отвърна чичо му. — Доста упорито малко момче.
Госпожа Кавендиш свали показалката, с която сочеше някакви задачи на дъската.
— Зададох ти въпрос, Андрю.
Децата се захилиха.
— Андрю — госпожа Кавендиш мина покрай редиците от чинове и спря почти в края. Дру се беше захлупил върху чина си с глава върху ръцете и спеше. Тя се надвеси над него и повтори високо:
— Андрю!
Той измърмори нещо в съня си. Раздруса го за рамото, после още веднъж.
— Андрю! — изрева тя.
Той се изправи като стрела назад, премигвайки с недоумение.
— Зададох ти въпрос.
— Извинете, госпожо Кавендиш — Дру разтърси глава, за да се ободри. — Като че ли не съм ви чул.
— Разбира се, че не си. А и как ще си, като беше заспал.
Децата се бяха обърнали да видят какво ще стане. Госпожа Кавендиш ги погледна гневно и те веднага се извърнаха напред. Само по зачервените им вратове личеше, че с мъка се удържат да не се разсмеят.
— Това не ти е за пръв път. Толкова ли те отегчавам, че чак да те приспивам?
— Не, госпожо Кавендиш.
— Тогава, изглежда, от математиката ти се доспива.
— Не, госпожо Кавендиш.
— Ами какво?
Дру не отговори.
— Е, млади момко, ще спиш в нечий друг час. Отсега нататък ще седиш най-отпред, точно пред мен. Стани.
Тя го съпроводи до първия чин и го накара да си смени мястото с друг ученик.
— А сега, господинчо, ако се изкушиш отново да ми демонстрираш колко ти е скучно в моите часове, няма да ми се налага да се протягам много, като заспиш — тя вдигна показалката и удари с нея по чина, — за да те събудя.
От всички ученици само Дру не беше помръднал през цялото време.
Четири часа сутринта. Хладният октомврийски вятър щипеше бузите на Дру, застанал до полицая пред тяхната къща.
— Не ми е приятно да ви будя толкова рано, но предположих, че сигурно сте полудели от безпокойство.