Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

— Бих искал да предизвестя службите на космодрума да не разрешават влизането на каквото и да е животно от външния свят — каза той.

— Предполагам, че не взимаш на сериозно приказките на Ирулан — възпротиви се съпругата му.

— А има ли смисъл да рискуваме?

— Сподели го с контрабандистите — отсече Алая. — Аз ще се задоволя със защитата на поровете в двореца.

Айдахо поклати глава. Какво биха могли да сторят тези полуопитомени пазачи срещу ноктите, които бе видял? Но жена му беше права. Достатъчни бяха дадените по подходящ начин подкупи и един мълчаливо съгласяващ се щурман, и всяко кътче от Пустите Места можеше да се превърне в удобен за кацане космодрум. Сдружението щеше да се противопостави на челна атака срещу династията на атреидите, но ако цената се окаже достатъчно висока… Да, за Сдружението трябваше да се мисли само като за естествена геологична преграда, която превръща нападенията в трудно, но не и невъзможно дело. Техните хора винаги можеха да протестират, че изпълняват единствено ролите на „транспортна служба“. И как наистина биха могли да знаят какво е специфичното приложение на даден товар?

Алая наруши мълчанието си с жест, използван само от свободните — вдигнат юмрук с хоризонтално насочен палец. Допълни жеста с онова традиционно възклицание, което означаваше „Обявявам сблъсък с тайфуна“. Очевидно тя се възприемаше като единствената логически оправдана мишена за евентуалните убийци, така че със своя жест всъщност се изправяше срещу вселена, изпълнена с нереализирани заплахи. Или пък искаше да каже, че ще се нахвърли като смъртоносен вятър върху всеки, който дръзне да я нападне.

Айдахо прецени безполезността на каквото и да е възражение. Разбираше, че Алая е престанала да го подозира. Трябваше да се върне в Табър, а тя очакваше безупречното отвличане на лейди Джесика. Той стана от дивана, пришпорен от адреналиновата вълна на гнева, докато не преставаше да мисли: Защо Алая действително не беше мишената! Колко хубаво би било убийците да стигнат до нея! За миг ръката му напипа дръжката на ножа, но не той бе човекът, който трябваше да стори това. Наистина, за нея щеше да е по-добре, ако загине като мъченица, отколкото да остане жива, за да бъде охулена и преследвана до гроб в пясъците.

— Да — рече Алая, изтълкувала погрешно изражението му като загриженост. — По-добре се върни бързо в Табър.

В същото време мислеше: Колко глупава съм да подозирам Дънкан! Той е мой, а не на Джесика! Очевидно настояванията на племената бяха причината, която я беше извадила от равновесие. Тя весело махна с ръка за довиждане на Айдахо, когато си тръгна.

Той напусна отчаян заседателната зала. Алая не само бе заслепена след обладаването от чуждата воля, но с всяка криза ставаше все по-безпаметна. Вече преминала точката на крайна опасност, тя бе обречена. Но какво можеше да се направи за близнаците? Кого би могъл да убеди в опасността? Стилгар ли? Какво по-различно от това, което той бе вече направил, можеше да стори Стилгар?