Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
След още пет дни се сблъскахме с първия проблем — непрекъснато кихане, което ни налягаше точно при смрачаване. Но продължихме да пътувахме така, сякаш се разхождахме из парк… парк, запазен само за наше развлечение. След още една седмица нещата започнаха да се променят. Вървях до Касини и си мислех колко лек е пътят през последните няколко часа през ниските хълмове покрай речното корито. Внезапно Касини спря и сержант Мийна, който вървеше непосредствено зад нас, трябваше да се закове на място, за да не го блъсне. Касини не му обърна никакво внимание; погледът му беше празен и втренчен… в небитието. Дръпнах го настрана и махнах с ръка на Дженъс. Изплаших се да не би нашият жрец неочаквано да е омагьосан по някакъв неизвестен начин. Не се беше случило такова нещо, защото скоро Касини възвърна напълно съзнанието си озърна се и видя, че всички сме спрели и го гледаме.
— Тази страна — почна той без предисловие — е точно такава, каквато каза шаманът на хората от крайбрежието. Почувствах душите на хиляди хора; някои живели по тези хълмове, други пътували по този път, по който вървим. — Неволно кимнах. Едва сега разбрах защо пътуваме толкова леко. Ама разбира се. Вървяхме по отдавна забравен, запустял път. — В онази долина оттатък — продължи Касини, — не можете да я видите оттук, е имало прочут хан… на кръстопътя. Много хора са отсядали там. Чудесен хан.
— Какво се е случило? — понита Дженъс.
— Смърт — отговори Касини. — Смърт и кръв. Толкова много кръв през толкова много години, че онези, които останали живи, побягнали или се отчаяли.
— Кой е причинил тази смърт? Откъде е дошла? Каква е била? От меч или… от магия?
— Мисля… и от двете — отговори бавно Касини. — Но най-силно чувствам магията откъм онези хълмове. Кой я е донесъл? Не зная. Откъде е дошла? Също не зная. — Касини тръсна глава, окопити се, изгледа ни строго и викна: — Стига! Аз не съм ви селски магьосник, та да ви плаша преди празника на сеитбата. Хей, ти там! Войника! Донеси ми вино. И после да ми свалиш обувката. Май ми излиза пришка. — Тонът му бе прекалено хладен дори за жрец.
След час едно от мулетата зарева и изтърси на земята товара си. Беше един малък вързоп, но тежеше доста, тъй като в него беше торбата от дебел брезент с половината от златото ни. Тя падна на земята и се разкъса, монетите се търкулнаха в тревата край пътя. Мийна изруга магаретаря, но той поклати глава и отрече да е направил нещо, което да изплаши животното. Останалите крайбрежни жители в хор потвърдиха, че другарят им говори истината.
— Тогава вината ти е двойна — изрева Мийна. — Защото тази сутрин, когато си товарил добичето, си завързал товара толкова лошо, че въжето сигурно се е скъсало. Ти си два пъти по-голямо муле и то би трябвало да води теб, а не обратното. — Дивакът запелтечи, че въжето сигурно е било старо, но Мийна не го чу.
Отидох до вързопа и разпилените пари и огледах въжето. Беше съвсем ново. Л’юр го беше взел от останките на „Китиуейк“. Взрях се в краищата на въжето: беше прерязано, ясно си личеше, сякаш го бе отсякъл силен мъж с много остър нож. Показах го на Дженъс, а той го показа на Касини. Дженъс каза на сержант Мийна повече да не се занимава с магаретаря, който натовари отново мулето, и продължихме. Никой от нас не каза нищо, но мислите ни бяха ясни. Спомних си за малкия златен сърп, който Дженъс беше взел от Ликантия и който сега се намираше в неговия вързоп. Знаех, че той може да се използува не само за рязане на магически билки, но и за извършване на магии от разстояние. Сигурно имаше и други сърпове като него и магьосници, които да ги използуват. Спомних си отново за нощта в Ликантия и как онова същество бе спряло пред мен. Сетих се и за бурята на властелините и нещо ме накара да погледна през рамо. И макар че не видях нищо, което да потвърди страховете ми, потреперих.
Малките неприятности по пътя ни продължиха: бяхме атакувани от цели рояци блатни червейчета, чиито ухапвания пареха като огън; на смрачаване загадъчната кихавица се връщаше.
После, както вървяхме покрай реката през едно дефиле, тя изведнъж стана плитка и разлата на два хвърлея оттатък предполагаемия бряг. Не изглеждаше логично, тъй като виждах, че нагоре и надолу коритото е съвсем нормално. Като израснал в град с река, знаех какво трябва да очаквам и се взрях по-внимателно. Преди векове тази река сигурно беше канализирана. Помолих да спрем и потърсих повече доказателства за предположението си. Без много труд намерих онова, което търсех: речните „брегове“ бяха грижливо покрити с каменни стени, отдалечени почти на трийсет стъпки една от друга. Дженъс беше до мен, видимо озадачен от правилната форма на коритото.