Любовницата на корсаря
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крушев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовницата на корсаря». Краткое содержание книги:
— Лети, Щурм, лети, колкото се може по-бързо! — Конят реагира незабавно и се понесе в галоп, от който дъхът й спря. Земята се разтресе под копитата му, а редицата дървета бягаше някъде назад, назад. Когато излязоха на главния път, тя отпусна юздите и остави коня сам да определя темпото. Хладният, свеж вятър я шибаше по лицето и сякаш въплъщаваше лелеяната свобода. Скоро, съвсем скоро ще си бъде у дома — далеч от пирата, далеч от негова светлост.
Двадесет минути по-късно тя забави ход, страхувайки се, че конят може да се нарани. Преминаваха покрай малки дървени къщи със сламени покриви, покрай пищни зелени поля. От едната страна на пътя пасяха крави и коне, а от другата се издигаше мрачен лес. В отминали времена тази територия бе собственост на конфедерацията Паухатън. Сега обаче бяха останали твърде малко индианци. Броят им бе силно намалял в резултат на войни и болести, а и белите постоянно ги изтласкваха все по на Запад.
Мисълта, че може да я нападнат индианци, я изплаши почти толкова, колкото и падащият мрак. Здрачаваше се значително по-бързо, отколкото очакваше. Не след дълго отвсякъде щеше да я заобиколи нощната, самотна гора. Скай се надяваше, че няма да бъде затворена в леса. Луната и звездите щяха да осветява пътя й.
— Освен това имам и теб — обърна се тя към Щурм, който наостри уши, — така че няма да остана сама. Свободна съм вече и всичко ще бъде наред…
Гласът й обаче замря, когато долови някакво шумолене в гъсталака. Погледна в посока на реката. Сигурно там някъде има къщи, все пак Тайдуотър Вирджиния е гъсто населено място. Някъде наблизо трябва да беше и домът на лорд Лъмли, добър приятел на баща й.
Сенките започнаха да се сгъстяват. Скай запря жребеца и се загледа в слънцето, което потъваше бързо на запад, без да хвърля многобагрени отблясъци. Съвсем скоро мракът щеше да измести здрачевината…
Внезапно в храсталака нещо се размърда. Обзета от паника, тя заби пети в слабините на животното и Щурм се понесе напред с развяна грива.
Някаква клонка я шибна през лицето и тя разбра, че вече не се движат по пътя. Конят бе навлязъл в гората, в чернозеления гъстак, който сякаш бе безкраен.
Не! — изкрещя тя и дръпна рязко юздите. Едва сега й стана ясно защо Реги се колебаеше дали да й повери жребеца или не. Конят бе много по-силен от нея и тя не успя да го овладее.
— Щурм, миличък! — умоляваше го тя. Дрехите й се закачаха по клонаците, страните й се разраниха. Щурм се понесе към едър ствол на дъб. Това ли е краят, помисли си тя ужасена. — Стой, Щурм…
Някъде изпод дърветата се чу нов шум, конят се изправи на задните си крака. Напразно Скай се опитваше да се задържи някак на седлото. Строполи се тежко на земята и съзнанието й се замъгли. Въпреки това успя да избегне летящите копита на побеснелия кон и се намери в храстите.
Щурм се срути на земята, но веднага се надигна и полетя нанякъде. Скай остана сама сред тъмнината. Известно време просто лелееше, парализирана от страх. Чуваше пращенето на съчки и някакви други шумове, докато конят се отдалечаваше. После пък долови тихичко шумолене някъде в храсталака.
— О, проклето животно! — простена тя, притискаше ръка към сърцето си и отправи поглед към небето с надеждата, че луната ще засвети по-силно.
В шумака пъплеха някакви насекоми, опита се да се успокои. Или може би змии? Трябваше да се маха от това място. Раздвижи предпазливо крайниците си. Слава Богу, всичко си беше на мястото. Притвори очи за няколко секунди, наложи си да преодолее страха, след това се изправи и почисти полата от залепналите листа и клонки. Тръгна в посока, която трябваше да я изведе до пътя за Уйлямсбърг, но видимо навлизаше все по-навътре и по-навътре в леса. Неочаквано някъде край нея забуха бухал и тя се свлече с ридания на колене. Не можеше вече да издържа на страховития мрак, нещастна и сама в нощта.
С много усилия успя да възвърне самообладанието си и се заслуша в тишината. Кой ли обитаваше тази пустош освен злокобният бухал? Наистина ли повечето индианци са напуснали тези места? А мечките — кафявите мечки със смъртоносни нокти…
Какво ли е накарало рода Кемерън да се засели на място, забравено от Бога? Само да стигне веднъж до Уйлямсбърг! Никога няма да напусне този град. Но първо трябваше някак да се добере до там. Изправи се с олюляване. Долови зад себе си някакво раздвижване и се хвана за гърлото. Наостри уши. Мечка! Сигурно е мечка, която бавно и целеустремено се приближава към нея. Отвори широко уста, но не можа да издаде нито звук. Ослепяла от страх, тя се извъртя а побягна.