Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Не е и нужно човек да разкаже всичко. Ала е нужно, а Надя Кехлибарева доказва, че е и възможно, авторът да улови ония черти на човека и на времето, които ни карат да застанем очи в очи с истината, с проблемите, с радостите и тревогите.
Ако се вгледаме с критично око, ние ще открием в някой от очерците фрагментарност, зарисовка, тук-таме художествена неуплътненост. Ала не те са определящите. Определящи са художествените детайли, прямотата и истинността, с които авторката разказва за своите героини.
Сега, когато пише тези редове, пак е предпролет, ала мартенски сняг и студ е сковал земята, душите ни се намъчиха за слънце и топлина, за пролетното буйство на природата. Ето защо си спомням онази първа пролетна среща с Надя Кехлибарева, мъча се да чуя как с някаква свенливост пита, или изисква: „— Кажете, че съм красива!“ И пак напук на нашата врачанска притворност, върнал й поне капка от поетическата любов към моя край, се осмелявам да заявя, не само че е красива, но облъхна със своя красота полето и Балкана, и жените от Врачанския край.
Из „Дневник, 1990 г.“
В каквото и време да живее — в размирно или спокойно, в дни на промяна или на застой, на тихо щастие или на тревожно разпятие, човекът винаги ще търси и ще създава красота.
Големият поет Александър Блок писа: „Лириката не дава на хората нищо. Но хората пристъпват и вземат. Така било е и ще бъде. В просторните поля руските селяни орат земята с плуга и пеят една велика песен: «Пътуващи търговци» на Некрасов. Над извивките на руска река работниците, които подновяват старата църква с мъшасал ходник, пеят «Слънце грейва и захожда» на Горки…“
Щом прекрачат училищния праг, с обкичените с цветя портрети на светите братя Кирил и Методий, българските деца запяват „Аз съм българче“ и „Отечество любезно“ на Иван Вазов, „Хубава си татковино“ на Петко Славейков. По-възрастните — „Къде си вярна ти любов народна“ на Добри Чинтулов, а в мрачните нощи на робството „Тоз, който падне в бой за свобода“ на Христо Ботев.
Александър Блок е дълбок поет, но в ранната младост много се чудех защо е казал, че лириката не дава нищо на хората. А те… „пристъпват и вземат“. Трябваше време и опит, за да разбера тази велика свенливост на лирика, пренесена и върху лириката — той наистина не дава, той поставя на сергията един великолепен продукт, и който иска — пристъпва и взема. Какво взема: глътка вода, прозрение, надежда, упование, за да продължи в трудния път на живота, да отвори очи и да съзре красотата.
Линии, изписани от сърцето
Отшумя неговата изложба на рисунки в залата на ул. „Христо Ботев“ във Враца. Обещал бях пред себе си, мисля и пред художника, че ще напиша впечатленията си.
Рисунките отдавна са прибрани — една малка част в галериите и културните домове, по-голямата — в ателието на художника. Сега мога само да казвам, че слънцето изгрява на изток, ала за да го види човекът, ще е необходимо да изчака следващия изгрев.
Художникът е Тодор Ваков.
Дори и да не споменавам името му, ако подскажа за една изящна и сигурна линия, която в графичния си вид определя душевните граници на равнината, на извечното старо поле, на закичени с мечта на ухото българки, ако започна приказка за червени коне, които пасат трева на лунна поляна, то оня, който има очи за красотата, непременно ще се насочи към Тодор Ваков.
Ще започна с онова, с което не биваше да започвам. Много колеги на Тодор Ваков, а и много специалисти, наблюдават творческото му израстване, радват се на добрите извисявания на духа, търсят го ту в графиката, ту в рисунката, ту в живописта. Смея да твърдя, че познавам ако не всичките, то преобладаващата част от живописните му платна. В тях има добри находки, верен усет за изграждане на композицията, сполуки в живописната техника. Може да се каже, че дори само тези платна да бе създал Тодор Ваков, пак щеше да има правото с достойнство да се нарежда между своите колеги. Ала всичко това ако ги нямаше графиките, ако ги нямаше рисунките му.
Седмица, или две, преди споменатата изложба посетих ателието на Тодор Ваков. Гледах със зорко око няколкото стотин рисунки, и понеже винаги съм вярвал в светлата звезда на младия художник, с радост откривах ония тихи отражения, ония забележителни избухвания, оная спокойна изясненост на необичайния му дар, на таланта му.
Тодор Ваков е в такава творческа зрелост, когато художническата му ръка е достигнала до прекрасна чистота на линията и невероятна дълбочина на изказа. Той, както пише поетът Йордан Янков в „Утринни ателиета“, „е художник на бързите, неочаквани и интересни хрумвания. Във всяка своя рисунка той открива по една метафора — оригинална и ярка. Тя застава в центъра на творбата, в сърцевината й.“ Единственото, което исках да му кажа в оня тих предиобед бе, че метафорното мислене в някои от работите носи белега на неизясненост, на претрупаност, на многоавторова наслоеност.