100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството
- Автор: Харт Майкл Х.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството». Краткое содержание книги:
Папа Урбан II намери място в тази книга не само заради огромното значение на кръстоносните походи, а и защото те едва ли щяха да бъдат осъществени без неговото вдъхновено слово. Очевидно и условията са били назрели за такова нещо, иначе неговата реч щеше да остане глас в пустиня. За да се сложи началото на голямо европейско движение, е било нужно водачеството на някоя централна фигура. Тази роля не би поел нито един монарх. (Ако например някой германски император обявеше свещена война на турците и поведеше войските си на кръстоносен поход, трудно е да се каже колко английски рицари щяха да му се притекат на помощ.) По онова време в Западна Европа има само една личност, чийто авторитет надхвърля националните граници. Единствено папата би могъл да предложи нещо, което да ангажира цялото западно християнство с надеждата, че голям брой хора ще откликнат на призива му. Без водачеството на папата и без неговата драматична реч кръстоносните походи вероятно никога нямаше да започнат.
Обстоятелствата са такива, че който и друг да държеше папската власт, не би предложил кръстоносен поход за освобождаване на Светите места. Напротив, в много отношения такова начинание щеше да бъде непрактично. Повечето благоразумни водачи биха се въздържали да направят необичайно предложение, чиито последици биха били толкова непредвидими. Но Урбан II дръзва да стори това и по този начин има по-голямо и по-трайно въздействие върху човешката история от мнозина други далеч по-известни личности.
52. ОМАР ИБН АЛ-ХАТАБ
ок. 586 — 644
Омар ибн ал-Хатаб е вторият и вероятно най-великият мюсюлмански халиф. По-млад съвременник на Мохамед, както Пророка той е роден в Мека. Точната година на раждането му не е известна, но по всяка вероятност е около 586 г.
Отначало Омар е един от най-върлите противници на Мохамед и неговата нова религия. Но някак неочаквано приема исляма и след това става един от най-ревностните му последователи. (Поразително е сходството със Свети Павел, който по същия начин приема християнството.) Омар е един от най-приближените съветници на пророка Мохамед и остава такъв до края на живота му.
В 632 г. Мохамед умира, без да е определил свой приемник. Омар бърза да подкрепи кандидатурата на Абу Бакр, близък помощник на тъста на Пророка. Така се избягва борбата за власт и става възможно Абу Бакр да бъде всепризнат като първия халиф, т.е. като „наследник“ на Мохамед. Абу Бакр е достоен вожд, но умира само след две години, той обаче изрично определя за свой приемник Омар (който също е тъст на Пророка) и така отново е избегната борбата за власт. Омар става халиф в 634 г. и е на власт до 644 г., когато в Медина го убива един персийски роб. На смъртния си одър Омар определя шестчленна комисия, която да избере негов приемник и така още веднъж се избягва въоръжената борба за власт. Комисията се спира на Отман, третия халиф, който господства от 644 до 656 г.
През десетте години на Омаровото халифство арабите извършват най-важните си завоевания. Малко след като той поема властта, арабски войски нахлуват в Сирия и Палестина, които по онова време са част от Византийската империя. В битката за Ярмук (636) арабите удържат съкрушителна победа над византийците. Същата година пада Дамаск, а две години по-късно се предава Ерусалим. Към 641 г. арабите вече са завладели цяла Палестина и Сирия и напредват към днешна Турция. В 639 г. навлизат в Египет, тогава също под византийско господство. След три години го покоряват.
Арабските нападения над Ирак, по онова време част от персийската империя на Сасанидите, започват още преди Омар да поеме властта. По време на неговото господство арабите постигат важна победа в битката за Кадисия (637). В 641 г. цял Ирак е в арабски ръце. Но това не е всичко: арабските войски навлизат в самата Персия и в битката за Нехавенд (642) печелят решителна победа над последния император на Сасанидите. Когато в 644 г. Омар умира, по-голямата част от Западен Иран вече е прегазена. След смъртта му арабите не губят инерция. На изток скоро завършват покоряването на Персия, а на запад продължават натиска си над Северна Африка.
Обхватът на Омаровите завоевания е толкова значителен, колкото тяхната трайност. Иран, въпреки че населението му приема исляма, в крайна сметка възвръща независимостта си от арабското господство. Но Сирия, Ирак и Египет не успяват да го направят. Тези страни са напълно арабизирани и остават такива и до днес.
Омар, разбира се, е трябвало да намери съответна политика, за да управлява голямата империя, завоювана от войските му. Той решава, че арабите трябва да станат привилегирована военна каста в покорените райони и да живеят в гарнизонни градове, отделени от местното население. Покорените народи са длъжни да отдават почит на мюсюлманските завоеватели (главно араби), но иначе са оставени на спокойствие. По-конкретно, няма да бъдат насилвани да приемат исляма. (От това следва, че арабските военни успехи са по-скоро националистическа завоевателна война, а не свещена, при все че не й липсва и религиозен елемент.)