Изповедите на един буржоа

Баща му, пенсиониран полковник, от време на време го посещаваше в пансионата, привикваше сина си в гостната, откопчаваше ремъка на сабята и го напердашваше ей така, глобално, за дълго време и отнапред. След боя му даваше един форинт и си тръгваше. Берци не се вживяваше в бащиния си глобален пердах, отръскваше се от него, както куче — от дъжда; форинтите обаче оползотворяваше находчиво и резултатно. Надзирателите всяка седмица ни раздаваха „джобни пари“; тези дребни пари, както и другите разходи по възпитанието ни се вписваха в твърде солената сметка. Сумата вече не помня, дали сме получавали по един форинт седмично или толкова за цял месец? — едно е сигурно, тези джобни пари не стигаха дори за редките и дребни разноски, с които се опитвахме да подсладим еднообразието на пансионната храна… „Да подсладим“ в детския и в буквалния смисъл на думата; по-малките си купуваха бонбони, лакомства; по-големите ги даваха за тютюн и дори за пикантния хумористичен журнал „Фидибус“. Бяхме ящни младежи и при спартанското меню в пансионата даже и възпитаниците с по-фини стомаси често оставаха гладни; по „приходящите“ си поръчвахме вкуснотии от града, особено предпочитани и нашумели по онова време бяха „Ябълката на Тел“, слепен от шоколадови резени, загърнат в станиол десерт, и продълговатите, пълнени с ванилов кисел „неаполитански вафли“… Гризяхме по цял ден подобни неща; по-заможните и по-големите не пренебрегваха и по-сериозните, по-мъжки добавки към храната като сардини, соленки и ловджийски колбас; и Берци съзнателно бе обмислил всичко, когато с бащините форинти положи основите на тайна амбулантна търговия.

В чекмеджето на писалището му, като върху рафт на бакалница, бяха красиво подредени какви ли не деликатеси, способни да раздразнят гладните ученически стомаси: маринована херинга, солени гевречета, неаполитански вафли, захаросани плодове, сухи колбаси и, разбира се, тютюн и цигари. Тайният склад се разчу за кратко време. Всички випуски пазаруваха там, от най-малките до зрелостниците. Ръководеше „фирмата си“ прецизно, с търговска акуратност; трябва да се признае, Берци държеше добра стока — вечер бързо изгълтваше развалените и непродадени продукти и сутрин набавяше на тяхно място пресни –, обслужваше почитаемите си купувачи внимателно и с готовност. И до днес не мога да разбера какъв дявол го беше обсебил, та да се захване с тия лихварски сделки — беше заможно момче и от къщи получаваше всичко, както и останалите, които бяхме настанени в прескъпия училищен пансионат; родителите му шиеха „екстра“-униформи, седеше с бели гласени ръкавици в ложата на Националния и се ползваше от същото обслужване и отношение, както и останалите. Берци все пак се впусна в сделки… Амбулантната му търговия процъфтяваше. Всички възпитаници на пансионата „прикриваха“ Берци, криехме тайния склад, заплетените пътища на контрабандната стока… Във всеки час от денонощието Берци беше на наше разположение с отбраните си лакомства. Никога няма да забравя доволния му вид, когато следобед в общата занималня, с невинно-лукаво изражение, симулирайки, че зубри, се привеждаше над учебника и в същото време с дяволит поглед дебнеше тайните знаци на „клиентите си“; чрез сложни морзови сигнали те му предаваха желанията си: дали ще е „Ябълката на Тел“ или петдесет грама салам — по време на обяд по-гладните предварително натъпкваха джобовете си с хляб — сетне отивахме „по нужда“, излизахме от залата, а на връщане минавахме край масата на Берци и с отработени движения поемахме желания артикул и го пъхвахме в джоба… Разплащаше се всяка събота с длъжниците си; водеше точно счетоводство, „работеше“ със стопроцентова надценка и за кратко се замогна. Седеше с молив зад ухото, потривайки ръце пред склада със стоки, докато ние зубрехме, съзерцаваше с доволен поглед на гешефтар своите „книги“, в които водеше на строг отчет всяко вземане и даване… За жалост, скоро и аз се причислих към неговите длъжници; и месеци наред трябваше да понасям последствията от лекомисленото си задлъжняване.