Изповедите на един буржоа
- Автор: Мараи Шандор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мартин Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изповедите на един буржоа». Краткое содержание книги:
В общата занималня най-отзад, до стената, седеше загадъчен и саможив младеж. За него знаех само, че се подготвя за свещеник. В началото търсех компанията на това по-възрастно — шестнайсетгодишно — момче; но, както всички, то отблъсна начаса и мен. Говореше ми хладно и, което най-вече ме изненада, със засегнат, подигравателен тон. Никой не знаеше по-отблизо нещо лично за това момче; учителите ни и възпитателите също се отнасяха към него като към по-зрял, посветен, вече приет в редиците им съмишленик… Не се сприятели с никого от момчетата, двамата с учителя по литература се разхождаха в голямата градина с ръце на гърба, придавайки си важност със старческа походка. И все пак нещо ме теглеше към тази затворена, надменна душа. Чувствах бунтаря у него, вечния съперник. Отговаряше ми любезно, когато го заговорех, оглеждаше ме отдолу до горе, кимаше и отминаваше. Беше като някой пробивен, сплетничещ, амбициозен абат от френски роман; тогава още не бях чел историята на Жюлиен Сорел, но по-късно, когато попаднах на тази книга, ми се стори, че сред редовете наднича притворно-интелигентната усмивка на моя приятел от детинство… Живееше помежду ни самотно, като възрастен. Един неделен следобед — о, тези безутешни, пусти, сърцераздирателни неделни следобеди, когато по кънтящите коридори не идваше никой за мен и по цял ден седях на прозореца в пушалнята на първия етаж и гледах покривите на Пеща, докато не се смрачеше! — в подобно вглъбено състояние ме изненада този странен събрат; трябва да беше стоял доста време безмълвно зад мен, когато почувствах близостта му; извърнах се назад, познах в мрачината лицето му и с неволно движение му протегнах ръка с щедър, обещаващ приятелство жест. Той отдръпна ръката си и се разсмя… отстъпваше бавно в полумрака на залата и даже и на прага продължаваше да се смее все така угнетително, язвително, страховито, че ме побиха тръпки от него.
Двадесет години по-късно, в началото на лятото, в една гостилница в Буда отново чух този смях. Усетих с призрачна увереност, че може да е само той, бавно обърнах към него глава и съзрях млад учител-свещеник, седнал сред ученици-зрелостници; гологлав, с широки жестове, той председателстваше на почетното място, смеейки се с полупритворена уста. Със същия креслив, страховит смях. Спогледахме се, но не ме позна; бързо платих и напуснах градинското заведение.
8
За болните се грижеха в отделна сграда; и като затворници в тъмница, ние също правехме всичко, за да попаднем от време на време в болницата. Монахини миеха, чистеха и ни готвеха; единствено павилионът за болни се ръководеше от една светска болногледачка. Тази млада жена с креолски тен на лицето, тъмнокестенява коса и месести устни носеше със самобитно кокетство униформата на болногледачките, бялата престилка и колосаното, снежнобяло боне. При една лека епидемия от заушка най-сетне и аз попаднах в близост до болногледачката. Лежах с отекъл врат, загърнат в компреси; лекарят идваше два пъти дневно на визитация и преди прегледа оздравяващите разтъркваха с палец и показалец живака в термометъра, за да се вдигне температурата, разбира се, твърде предпазливо, под одеялото, и не повече от 38,2–38,4 градуса по Целзий. Така можеха да останат още няколко дни в топлия, пикантен курник, вмирисан на йод и етер.
На съседното легло симулираше едно момче от родния ми град: Берци. Живееше в пансионата вече от година, минаваше за вътрешен; мисля, че трябва да беше цяла година по-голям от мен. У дома семействата ни дружаха, като деца често сме играли заедно, той бе диво и намусено хлапе, измисляше недодялани шеги, не се харесвахме, но тук, на чуждото място, търсех компанията му, страхувайки се мъничко от него… Тероризираше ме още като дете. Сега, след като три-четири години се бяхме виждали само през ваканцията и отново се бяхме събрали, аз се чувствах някак по-възрастен, сякаш го превъзхождах, бях укрепнал покрай Дьони, у мен се бе изградила вътрешна съпротива, бях преминал през други изживявания и Берци с гневно изумление забеляза, че магията от детството вече не ме лови, не ме е страх от него, грубостта му, бруталният терор вече не ми влияят.