Изповедите на един буржоа
- Автор: Мараи Шандор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мартин Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изповедите на един буржоа». Краткое содержание книги:
За големи празници си заминавах у дома и се перчех с парадните дрехи на стъргалото в малкия град; навярно тези парадни дрехи, това „възрастно“ облекло е било една от причините да загубя своята „девственост“ едва ли не в детска възраст, при унизителни и долни обстоятелства. Изпод вездесъщите ръце на майка ми коледните празници у дома се забулваха в истинско фамилно тайнство. В дните на празничното приготовление всичко бе „загадъчно“; и вече бяхме пораснали, нахитрели момчета, когато за майка ми празничната коледна игра продължаваше да бъде благоговейна и изпипана в тънкости мистерия, наситила дните с неестествено вълнение; обикновено в мига на запалване на свещите майка ми се разплакваше и така се освобождаваше от вълнението, а на вечерята вече бе толкова уморена, че заспиваше седнала… Вълшебството на тези дни винаги ме е запленявало: струваше ми се, че майка ми се старае с нищожни, несъвършени средства да скърпи легенда, която е отлетяла завинаги, онази за „земния мир“ и приказката за добрите хора… Бях четиринайсетгодишен, „знаех всичко“ за възрастните и все още чаках тайно идването на Исус. Тази зима си бях пристигнал вкъщи за празниците, тресейки се от вълнение; превзето парадирах с офицерската си униформа на стъргалото в малкия град и тръпнех, и стинех, защото бях дал честна дума на един приятел в пансионата, син на земевладелец от Земплен, че през коледната ваканция, като се върна у дома, ще го „направя“. Някои рано съзрели юноши от класа ни се бяха похвалили вече, че са го „направили“; и момчето от Земплен, едва четиринайсетгодишно, отишло един неделен следобед в „такъв“ дом на улица „Комитатски съвет“ и го направило; месеци наред разправяше печалното си геройство, докато не се зарекох и аз, че няма да остана по-назад. Трудно се отърсих от това си „юначество“; минаха години, докато успея да забравя донякъде уплахата и изумлението си; вече бях взел зрелостните изпити, бродех свободно в големия град, и все още не смеех да се реша да утоля жаждата си в евтините и отблъскващи вертепи на любовта, които връстниците ми тъй весело и с бодра самозабрава посещаваха. Бях дал „честна дума“ и го направих от „юначество“; в спомена ми е останало едно виене на свят, и мъчителното, гадещо „съзнание за вина“, което ме преследваше години наред.
В деня преди коледния празник отидох на улица „Цвете“; времето беше снеговито и се свечеряваше още към четири часа. Пое ме силно затоплена стая с миризмата на вазелин, газ и сапун; не помня нищо друго от това посещение; не зная дали съм стоял при жената минути, дали часове?… Струва ми се, че влязох в стаята със затворени очи, в трескав несвяст, сякаш ме водеха на операция. После споменът изведнъж потъмнява, обезцветява се, никаква златна баня не помага да опресня мъглявите му очертания. После отново вървя по улицата, по чистите, заснежени, коледни улици; чувствам се дяволски зле; прибирам се у дома, семейството седи в дневната, светнали са лампите и кичат коледното дръвче. Чувствам се омърсен и отново, още веднъж презирам дълбоко „техния свят“. Чувствам се като човек, когото са изиграли. Това ли им била „тайната“? Колко е долна, евтина и мизерна! На четиринайсетгодишна възраст изгубвам „девствеността“ си; и сетне с години живея в доброволно, надменно, оскърбено въздържание.
10
Тази Коледа празнуваме в нова, „собствената къща“. Баща ми се е утвърдил. Новата къща е помпозна, господарска, навярно по онова време няма друга като нея в града; но аз си идвам само за няколко дни, кратко посещение на добра воля. Ако искам да почувствам „дъха на родния дом“, отивам в старата кооперация — баща ми е запазил канцелариите си там –, поспирам на първия етаж, облягам се на парапета на „витлеема“ и гледам големия двор, ореховото дърво в съседната градина; у фабриканта на стъкло, на втория етаж, все още свирят на пиано зад отворените прозорци.
Няма да описвам тази „собствена къща“, защото топографските данни са скучни. Имаше над една дузина сводести стаи и всичко бе толкова необичайно, изискано; в градината ромонеше сред скалички романтичен фонтан; решетката на коридора бе обвита с цветя, които се стелеха към двора; а над портата, върху сив недялан камък, се кипреше фамилният герб. Дори и за кратко време, за няколко дни, не се чувствах добре в тази къща. От градината се откриваше гледка към двора и към оживения етаж на съседния „пролетарски дом“; тези „долнопробни“ съседи докарваха много ядове на семейството. Преселила се от Галиция гмеж от кол и въже обитаваше етажа, чорлави и поразсъблечени момичета по цял ден ходеха по коридора на етажа, вдигаха врява, пощеха си бълхите на отворените прозорци, излагаха прелестите си по време на обличане и събличане и непринудено посрещаха вятърничавите си, често сменящи се ухажьори… Баща ми сериозно се бе замислил да купи този „публичен дом“, за да очисти от „позор“ тихата и спокойна улица; но къщата се продаваше скъпо и се налагаше да търпим това адско проклятие. „Преселничките“ и семействата им живееха шумен и трескав живот; в шарени дрипи, наметнати със забрадки на точки, те по цял следобед подпираха с лакти решетката в коридора и всички клюки, нечистотии и хули, които бълваха каналите на малкия град, се стичаха в мръсната канализация на съседната къща. Семейството ми често се обезкуражаваше от печалното съседство; чувстваха като лично оскърбление тази „натрапила се“ сган от предградията, която се вреше тъй низко и словоохотливо в нашия префинен, изискан живот. Не познавах никоя от тези ведри по нрав, щедро даряващи своите прелести „преселнички“; но по време на кратките си посещения у дома надничах с неудържим интерес към препиращите се, нечисти и ординарни съседи и само някакво фалшиво, „господарско“ чувство за срам ме възпираше да не се възползвам от несъмненото благоразположение на момичетата… Мислех, че трябва да остана солидарен със семейството, не можех да застана при тази „гмеж“; само да не се плацикаха тъй радушно в „греха“, с главозамаяно и видимо с просто око блаженство!… Седях в нашия обрасъл с пълзящи растения, изискан „хол“ със стъклен покрив, с книга в ръце, с надменно и отблъскващо изражение на лицето и хвърлях между два откъса коси, ламтящи погледи към гръмката циганска глъч на добре загладените женички, затънали в разюздано и въпиещо доволство, неосъзнаващи греха. Не, и дума не можеше да става за някаква непристойна близост, не можех да потъпча авторитета на семейството в краката на веселите госпожици; от стълбището, та чак до таванския килер всичко у нас беше преднамерено „другояче“, баща ми бе избран за председател на камарата на адвокатите, посещаваха ни първенците на града, на двора ромолеше фонтан… Свеждах очи, четях и скучаех ли, скучаех.