Изповедите на един буржоа

Сред приходящите от по-горните класове на особената симпатия на пансионерските питомци се радваха „пещенските момчета“, модно облечени, млади дендита; минаваха вече за истински мъже, носеха бомбета, ходеха по кафенета и кинематографи, обличаха се контешки и безобразно лъжеха за любовните си успехи. Слушахме репортажите им със зажаднели души, бяхме затворници и деца едновременно, двойно измъчвани от кризата на детството и дисциплината в пансиона. Бавничко и аз се „научих“; живеехме в неуморно лицемерие, и най-малкият напредък в позициите можеше да се постигне единствено чрез фарисейска кротост, безупречно послушание, непрестанна, съучастническа преданост и предпазливост… Забелязах, че всичко, което се изисква от мен „като постижение“, едва ли надхвърля ловкостта на маймуна, познанията на коня по смятане и зъбатото послушание на подаващия лапа опитомен звяр. С официалните власти на пансионата, с учителите и възпитателите скоро сключих примирие. Но това, с което трудно се примирявах — не се примирих и по-късно, никога –, бе доброволното, всеотдайно съглашателство на мнозинството от моите съученици, усърдното одобрение на нетърпимото, възхвалата на низкото, на евтиното, и демонстративното, предизвикателно лицемерно утвърждаване на наказанието, което накърняваше самолюбието ми по-болезнено, отколкото намеренията на нашите възпитатели, отколкото реалността на самото наказание. „Това им е работата“ — мислех си, когато нашите възпитатели ни „наказваха“; и вдигах рамене… Но наказаното стадо се радваше на пастирския бич, да, чакаха го като изкупление, след изтърпяването на което бодри и освободени да се отдадат на малките си ненаситни грехове. Другарите ми ми причиняваха по-мъчително страдание, отколкото строгостта и дисциплината на пансионата. Съзерцавах техните развлечения, игри, четива, грехове и добродетели с разтуптяно сърце, с тревожно недоумение; всичко бе тъй долнопробно, тъй второкачествено, и „престъплението“, и „наказанието“ дори, тъй заговорническо, унизително плоско… Някаква изконна „потребност“ се бунтуваше у мен. Жадувах за друг вид „престъпления“, и бях склонен да изтърпя, ако се наложи, и друг вид „наказания“ — но позорната окаяност на изпълнението ме потрисаше… Радостите им, зложелателните им възгледи, подличкото съглашателство, гузната им виновност, онази премигваща, раболепна ординарност ме унизяваха. Навярно не съм си го формулирал с думи, но всеки ден, прекаран сред тях, ме отчуждаваше от всякакъв вид формални общности; „ако това е цената да принадлежиш някъде — си мислех –, цената на мира, защитеността, задоволеността, тогава по-скоро не… По-добре да остана сам, да остана встрани — за смях и изложен на заплахи, и отдалече да ги гледам как играят, колко са доволни и как се осъществяват.“ Някакво тревожно съмнение ме обсеби отрано. И по-късният ми опит не успя да смекчи този начален, изумен уплах.