Изповедите на един буржоа

Един ден спря пред мен, измери ме с насмешлив, високомерен поглед, погледна във въздуха и между другото рече: „Познавам семейството ти. Може да пазаруваш при мен и на кредит.“ Това великодушие ме изненада, изпълни ме с подозрение. Имах лошо предчувствие и докато разполагах с пари, купувах от него само в брой. Но той направо ми навираше под носа стоката си — не съумях да устоя на изкушението на прескъпата, възжелана „Ябълка на Тел“ — и след първите, по-плахи опити, вече се възползвах все по-настървено от предоставения кредит. Скоро вече хапвах при Берци на акорд… за закуска в десет часа — цяла консерва сардини; за следобедна закуска — колбас; и неаполитански вафли — във всеки удобен час на денонощието. Обслужваше ме сериозно и с готовност, отбелязваше грижливо с молив всяка сделка в джобно тефтерче с червени платнени корици; и ако понякога, когато „се сдобивахме“ с джобни пари, исках да погася един-два форинта, той с любезен, отбиващ жест отхвърляше частичната вноска и упорито повтаряше: „Познавам семейството ти. В края на срока.“ Тъй елегантно работеше Берци, тъй сдържано, „с дългосрочен падеж“, но мен не ме утешаваше много-много насърчението, че „познава семейството ми…“ Бях му в ръцете. В края на срока, преди коледните празници, спря с леден поглед до писалището ми и ми прочете от тефтера шайлоковите94 сметки. Дължах му някаква невъобразима сума — може да са били и повече от трийсет пенгьо. „Ако обичаш, да ги уредиш преди празника“ — изрече с безцветен глас, официално. И когато проумях думите му, кратко и неумолимо продължи: „Съжалявам. И на мен ми трябват сега пари.“