Изповедите на един буржоа

Един следобед се качихме на такси — тогава бяха тръгнали първите таксита в града и стрелката на таксиметъра скачаше застрашително бързо –, и се отправихме към пансионата в Буда. Баща ми остана с мен до последния момент. И аз го стисках за ръката, хлипайки, тук вече нямаше място за недоразумение. В канцеларията ни прие свещеник с черно расо, официално любезен; той бе ръководителят на пансионата, именит младежки писател и застаряващ педагог. От салона на внушителната сграда можеше да се види Дунава, къс от сивите сгради на Пеща; по стените на стаите нагъсто бяха наредени разпятия и сложените в рамки фотографии на обществени знаменитости, патроните на пансионата. Вписаха името ми в една голяма книга, директорът поговори вежливо с баща ми и сетне с умно, опитно и кротко движение ме хвана под ръка, като че ли ме успокояваше: „Е, няма чак толкова да боли!“ — и дискретно даде знак, че е време да се сбогуваме… Баща ми ме притегли към себе си и веднага след това се озърна толкова безутешно, сякаш с мен действително се бе случило фатално и непоправимо произшествие и вече дори той не е в състояние да ми помогне! Гледах подире му уплашено, с учудване… Озърнах се в стаята, черният свещеник седна пак до масата, запали цигара, дълго издухваше дима и с учтив, безстрастен глас, без да заплашва, с успокояваща простота каза: „Зная всичко за теб. Ще те държа под око.“ Позвъни и ме предаде на един от възпитателите.

В стаята спяхме тридесет и петима, пансионерите от един випуск спяха и учеха в обща зала; само на храна се събирахме, близо двеста души, в общия, голям рефекторий92. Аз попаднах сред петокласници и шестокласници; до днес не зная защо — навярно така са искали да неутрализират „преждевременната ми зрелост“ или свещеникът, който „знаеше всичко за мен“, е предпазил по-малките от моята компания? В голямата спалня имаше две редици легла, оттук се отиваше в умивалня с половин дузина кранове и умивалници, а в дъното на залата, зад една врата, от чиято шпионка — на синята светлина на нощната лампа — можеше да се държи под око всяко движение на спящите, спеше дежурният възпитател… Домакинът ми посочи място за спане между две големи момчета от шесто отделение; единият беше граф от Папа, другият — син на богат земевладелец от Пещенска област. Младият възпитател ми показа и работната маса в общата зала за занимания и ме остави сам; тук-таме се виждаше нарядко някой от възпитаниците, миеха и почистваха сградата, празникът Veni Sancte щеше да е чак след три дни и всеки прекарваше тези три дена, както намери за добре, новаците се шляеха в градината и в залите без особено разпределение на времето и опознаваха тайните кътчета на голямата сграда. Влязох в занималнята и седнах на посочената маса; бе писалище, отрупано с дързорезба, с мастилени петна в чекмеждето, близо до прозореца, виждах двора насреща и слугинските коридори на олющената кооперация — колко пъти съм съзерцавал през дългия си плен тази рушаща се жилищна казарма в Буда! — в залата бяха подредени още три дузини писалища, в строг военен ред; изобщо всичко тук напомняше по-скоро казарма, отколкото училищен пансионат. Никъде не видях цветно петно, приветлива мебел, нито подходящи за селска ваза полски цветя; обходих докрай залите, на всеки етаж имаше по две учебни стаи и две спални, в едната зала открих маса за билиард и книги в шкаф с решетки. Никой не ме заговори. „Старите“ пансионери редяха нещата си с демонстративна небрежност и юношеско нехайство, като безмилостно внимаваха да не ме забелязват; с тъгата и изоставеността си трябва да съм бил жалка фигура. Вярно, след половин година и аз се държах така, извръщах се с безмилостно, нагло равнодушие, когато идеха новаците. Миризмата бе задушлива, като в болница. В спалнята открих багажа си и го разопаковах; тесни шкафчета, които се затваряха се с ключ, се редуваха под номера в коридора и всичко, шкафът, даже спалното бельо вонеше, сякаш е било обляно с дезинфектант, с някаква разновидност на карбола. Действителността се оказа по-отчайваща, отколкото си я представях. Потискащото усещане за самота растеше на половин час. Седнах на леглото си в смрачаващата се спалня и се загледах неподвижно през прозореца. Долу в градината ритаха топка неколцина от „старите“, чувах военни команди, съзерцавах с отвращение чуждите легла, наблюдавах безпощадната публичност, в която трябва да живея, да спя и да будувам оттук нататък, и никога, нито за миг вече няма да съм сам… Побиха ме тръпки. През мрачната зала премина клатушкайки се несигурна фигура, спря се пред мен, мярна ми се ниско, пухкаво, бяло лице, и много тихо, с молещ за извинение глас някой каза: „Аз съм Крес; но тази година ще бъда частен ученик, защото съм много болен.“ И с хладни, меки пръсти хвана ръката ми.