Многоръкият бог на далайна

Ван се върнал, но не намерил Туйгай. Намерил само празната палатка и дървото — то било цялото в червени цветове и клоните му били натежали от сладки плодове, които приличали на човешко сърце. И ароматът на цветовете и сладостта на плодовете му приличали на любимата му, която така и не можел да намери. Оттогава, където и да ходел, илбечът винаги се връщал при цъфтящото дърво, сядал под него и мъката му стихвала, защото в тези минути думите на любимата му ставали по-важни от думите на бога.