Натиснете Enter ако смеете… [bg]

— Досега никой не е успял да го постигне. Може те да са първите.

— Преди Агенцията за национална сигурност?

— Случвали са се и по-странни неща. Луан знае ли нещо за Глоубнет?

— Как, по дяволите, да разбера?! Трябваше да се срещнем снощи, но тя се обади, че не може да дойде.

— Да, мен също ме отряза тази сутрин — каза Веласкес.

Мартин беше много ядосан. Наложи му се да отмени уговорената вечеря с Джаред и Мери-Ан Мур Мартин направо побесня. Вечерта два пъти звъня да му трие сол на главата.

— Спомена нещо за някакъв полет до Далас — добави Веласкес.

Далас? Каква работа имаше тя в Далас?

Мартин мина през отворената врата с надпис: „Директор, компютърни операции“.

— Лем, водя ти посетител.

Лем Крайдър беше нисък, но добре сложен мъж. Той стана и стисна ръката на Веласкес. Очите му автоматично потърсиха задължителния за посетители стикер, закачен на джоба.

— Мисля, ле сме се чували по телефона няколко пъти, Рик.

— Така е. Идвам да хвърля едно око на скрития ви файл.

— Заповядай.

Двамата тръгнаха към компютърния център. Мартин остана назад.

— Може ли да използвам телефона ти, Лем?

— Давай. Струва долар на разговор.

Когато вратата се затвори, Питър вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Стая 406.

— Тук е Мартин. По някое време снощи една жена на име Луан Ръсел — руса, зелени очи, около метър и шестдесет и пет, към тридесетте — е хванала самолета от „Дълес“ или националното летище за Далас. Искам да знам с кого ще се срещне. Или се е срещнала, по-вероятно.

— Аз съм Роджър. Ще проверя двете летища, после ще се обадя на Кенеди в Тексас.

Мартин остави слушалката и тръгна към компютърния център. Това беше светло и приятно място, с боядисани в приятни цветове шкафове. Всички служители тук имаха на табелката с името си и знака за най-висока секретност в Управлението.

Веласкес и Крайдър бяха наведени над един от асистентите. Мартин застана зад тях и се заслуша, обаче всяка трета дума му беше абсолютно непозната. Тримата гледаха някаква разклонена диаграма на екрана. Единственото, за което можеше да се сети Мартин, беше родословното дърво.

След малко те се изправиха, видяха го и се обърнаха към него.

— Е? — попита той.

— Не можеш да го видиш — каза Веласкес, — но е там. Заема двадесет мегабайта памет. Напомня на рибите паразити, които живеят с акулите.

— Махнете го!

— Не е толкова просто, Питър — каза Крайдър. — При нормални обстоятелства, ако човек иска да се отърве от файла X, той просто въвежда командата: „Изтрий файла X“. Ние обаче не знаем името на файла. Нито директорията.

— Ако не броим името, повече от сигурно е, че има и някакви пароли — допълни Веласкес. — Ако се опитаме да му пуснем декодиращата програма, може и да загазим.

— Значи е капан? — попита Питър.

— По всяка вероятност. Не можем да рискуваме да унищожим цялата система.

— Имате ли такъв проблем в Агенцията за национална сигурност?

— Доколкото знам, не. Сигурно защитата ни се е оказала по-добра. Поне така се надявам, иначе ударът върху самочувствието ни ще е жесток. — Веласкес поклати глава. — Нямам представа колко дълго можем да издържим. Този тип е дяволски добър.