Натиснете Enter ако смеете… [bg]

След няколко минути жената приключи с тоалета си и излезе. Хидравличната брава със съскане затвори вратата.

— Който и да е той, не е от моите хора — прошепна тя толкова тихо, че сама едва успяваше да се чуе.

Измина цяла минута, преди той да отговори:

— Налага се да ти вярвам.

— Как си, Кейси?

— Бях много добре, преди да започнеш малката си игричка.

— Нали знаеш, че си в нарушение на…

— Знам. За това ли си тук?

— Не. Интересувам се от друго.

— Чист съм. Не съм се занимавал с нищо нередно.

— Сигурно е така — каза тя. — Иначе щях да знам.

— Какво искаш?

— Не се ли досещаш?

— Тия щуротии напоследък не са моя работа.

Някой влезе и двамата млъкнаха. Успяха да продължат разговора чак след десетина минути.

— Вярвам ти, Конрад.

— Предполагам, че искаш да ти помогна.

— Точно така. — Тя извади дискетите от чантата си, наведе се и му ги подаде.

Конрад ги взе. Сега кариерата й беше заложена на карта. Беше прекарала почти цялата нощ, включително и времето на отменената вечеря пред клавиатурата. Тези седем дискети съдържаха цялата информация, с която разполагаше отделът й в момента. При копирането беше използвала само два преносими компютъра, свързани един с друг.

— Предполагам, разбираш, че с това рискувам работата си — обясни тя. — Данните са секретни.

— Ясно. И каква полза ще имам от всичко това?

— Каквото поискаш. Пари? Мога да се опитам да измъкна…

— Не пари! Искам спокойствие!

— Добре, мога да отменя условната ти присъда.

— Чудесно.

— Предизвикателството е голямо, нали?

— Ще погледна дискетите. Нищо не обещавам.

— Разбира се — съгласи се тя. — Как ще поддържаме контакт?

Той протегна ръка под преградата и й подаде кутия кибритени клечки. Вътре имаше листче с електронния адрес, който беше използвал при първото си съобщение. Явно нямаше намерение да издава физическото си местонахождение.

— Не го давай наляво-надясно.

— Ще го запазя за себе си — обеща тя.

— И по-добре си намери нов адрес. Системите на ФБР приличат на швейцарско сирене.

— Знам. Изгубихме много информация. Как изглежда онзи човек?

— Кой? А, да. Около метър и седемдесет, сламеноруса коса, подпухнало лице, сив каубойски костюм и черни ботуши. Носи големи очила с рогови рамки, но стъклата са без диоптър. Няма белези по лицето.

— Много си наблюдателен.

— Научих се в Ломпок. Благодаря за образованието.

— Съжалявам, че се получи така.

— Не, не съжаляваш.

Прав беше. Системата изискваше типове като него да стоят зад решетките, въпреки че често това се оказваше недостатъчно.

— Просто си вършех работата.

— Да. И как ще се измъкнем оттук?

Тя му обясни.

И тръгна първа точно когато вътре влязоха три жени. Явно беше кацнал поредният самолет.

Отправи се по широкия претъпкан коридор към вагоните, които кръстосваха между отделните чакални. Вървеше бавно. Нямаше закъде да бърза. Спря до една от будките, купи си новия брой на „Нюзуик“ и го разлисти. Погледна над ръба на списанието надолу по коридора.