![Натиснете Enter ако смеете… [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/6/2/natisnete-enter-ako-smeete-bg-download.jpg)
Натиснете Enter ако смеете… [bg]
- Автор: Лавджой Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йорданка Зафирова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Натиснете Enter ако смеете… [bg]». Краткое содержание книги:
При това се оказа доста трудно да се отърве от нея. Бяха му нужни пет самобръсначки и почти цял час, и то след предварителната работа с ножицата.
Хвана асансьора до шестото ниво и се отправи директно към гишетата. Беше си резервирал билета още предния ден с помощта на компютъра, затова застана направо пред гишето на „Юнайтид“.
— Мейнърд Уилсън — представи се той на служителя.
Мъжът написа името му в компютъра си и попита:
— Ще пътувате до Далас с нас, нали?
— Да, господине. Еднопосочен билет.
Плати в брой за билета, взе найлоновата си раница и влезе в голямата зала, която носеше името на Джепесън — един от пионерите в авиацията, конструктор изобретател. Спря да разгледа високия таван, който трябваше да символизира Скалистите планини и да пропуска повече светлина в интериора. Конрад реши, че изобщо не му пука за тавана. Много пари, хвърлени на вятъра от суета.
Слезе по стълбите до четвъртото ниво, където трябваше да почака около минута пристигането на специалната мотриса. Тя се движеше на всеки две минути. Само единият от двата вагона струваше 1,6 милиона долара. Качи се в мотрисата заедно с още около четиридесет пътници, намери свободно място и спокойно изчака да минат трите минути, след които трябваше да пристигнат в чакалня В. При скорост от петдесет километра в час изобщо не успя да разгледа направата на тунела. Беше чел някъде, че там са вградени 5280 огледала, и то във всяко едно от нивата.
В чакалнята видя, че има още шест минути до полета.
Цялото това проклето броене на всяка минута!
След Ломпок си беше обещал, че никога повече няма да се съобразява с времето. Никакво бързане! А сега чака тук, готов да се отправи към поредната си щуротия, този път в Тексас.
Вкопчил се в идеята, че може да има доверие на Ръсел.
Що за глупости! Та нали точно тая кучка го беше вкарала в затвора!
Сигурно полицаите ще го чакат. И ще го върнат в Ломпок за още някоя и друга година. А някой задник ще разбие хижата му и ще открадне всички компютри.
Как не!
Конрад извади билета си и съвсем сериозно се замисли дали просто да не го скъса.
Фредерик Делоринг стоеше на задната палуба на товарния кораб и чакаше Йън Ричардсън да отвори всеки един от проклетите сандъци и да провери съдържанието им.
Вятърът в пристанището беше доста студен. Валеше силен сняг, но светлините на отдалечения на осем мили Стокхолм въпреки всичко се виждаха. Наоколо се мотаеха няколко рибарски лодки и туристически моторници.
Делоринг пъхна ръце дълбоко в джобовете на палтото си и търпеливо зачака. Според международните стандарти сделката не беше кой знае какво. Само 1,7 милиона американски долара. Но той беше доволен и от малко.
Най-после Ричардсън кимна и отиде при него под навеса на палубата. Посочи двата големи куфара.
— Ще ги преброите ли, господин Делоринг?
— Не, благодаря. Сигурен съм, че сумата е точна.
Така и беше, разбира се. До последния долар. И то в дребни банкноти, не повече от сто долара на цяло, основно в двадесетачки. Ирландската републиканска армия събираше средства от поддръжниците си в Америка само по този начин. Струваше си човек да носи неудобните тежки куфари.
Делоринг взе куфарите и се прехвърли на борда на наетата лодка. Вече можеше да се върне в Стокхолм. Товарният кораб на Йън Ричардсън се приготви да вдигне котва.
Радваше се, че сделката приключи. Калашниците АК-47, ракетните гранати, пистолетите „Макаров“, пластичният експлозив C-4 и амунициите бяха приготвени преди пет седмици. Не обичаше да затваря парите си за толкова дълго време.
Делоринг се върна в „Грандхотел“-Стокхолм за обилна закуска, плати сметката си и се отправи към летището. Замина от международното летище „Арланда“ на борда на собствения си „Гълфстрийм II“.
Пристигна в Женева около десет сутринта, а в единадесет вече беше в кабинета на банкера си. Изчака търпеливо пристигането му. Двата куфара лежаха на пода до стола му. Поднесоха му отлично кафе.
Когато банкерът най-после се появи, изглеждаше малко нервен. Лявата му буза силно потрепваше.
— Хер Фромберг? — поздрави малко разтревожено Делоринг.
— Добро утро, хер Делоринг.
Мъжът потупа двата куфара.
— Нося депозит за сметката си.
Сега балансът му щеше да стигне шестдесет милиона долара. Делоринг обичаше големите, кръгли цифри.
— Á, хер Делоринг, страхувам се, че, а-а, имам лоши новини за вас.