Натиснете Enter ако смеете… [bg]

И все пак инстинктът му подсказваше, че тези три хиляди досиета — на терористи, електронни експерти, анархисти и антивоенни активисти — не бяха достатъчни. Престъпникът не беше сред тях.

Инстинктът никога не го беше лъгал.

Е, почти никога.

Може би щеше да се почувства по-добре, когато се разрови и в досиета, които е събрал Хенри Содъби.

А може би не.

Содъби, Жувармов и Мартин разполагаха със същия тип заподозрени, каквито имаше и той в задимения си кабинет. Те можеха да му предложат само полицейски досиета на осъдени, обвинени или заподозрени в престъпления срещу високотехнологичния им свят.

— Марго!

След няколко минути тя отвори вратата и се опита да изгони с ръка гъстия дим, който се стелеше наоколо. Беше дребничка жена към четиридесетте, но лицето й все още беше гладко като на тийнейджър. Беше негова секретарка от двадесет години, свикнала да работи и нощем, когато шефът й е притеснен от някакъв случай.

— Андре? Вие не сте добре.

— Разбира се, че не съм.

— Защо ми крещите?

Той се усмихна. Беше й обещавал хиляди пъти през годините да не крещи.

— Съжалявам.

— Карате ме да седя часове наред, без да върша нищо, а сега изведнъж се сетихте, че има работа и за мен.

— Знаеш как е. Трябва да изпратиш съобщение — нека да бъде по факса — на генерал Жувармов, директор Содъби, директор Мартин и Вайзнер. Не мисля, че последният има някаква титла. Нека разширят базата данни с имената и цялата налична информация за всички компютърни шефове, известни програмисти и техници. Помоли ги да съберат всичко, с което разполагат.

Тя завъртя очи.

— Предполагам, че аз трябва да събера същата информация за Франция.

— Ще ти помогна — каза той.