Натиснете Enter ако смеете… [bg]

— Тези компютри стопиха целия ни бюджет, Луан.

— Ще се намери кой да ги плати.

— Извадихме страшен късмет, че копирахме повечето от файловете си на дискети за разузнавателните екипи. Според мен ще успеем да възстановим всичките си досиета.

— Нареди на екипите да държат компютъра с данните далеч от мрежата. Нека се свързват в системите само с устройство, което не съдържа никаква информация.

— Вече го направих.

— Извинявай. Този тип ме прави истинска параноичка.

— Вярвам ти.

Монтгомъри се върна в работната зала. Ръсел вдигна телефона и набра Ленгли.

— Кабинетът на господин Мартин.

— Норма, тук е Луан. Шефът ти там ли е?

— Ще го открия.

След няколко минути Луан най-после чу гласа му. Стомахът й се сви. Питър често я караше да се чувства така.

— Здрасти, Луан.

— Съжалявам, че не можахме да поговорим повече сутринта.

— Много ли е лошо? — попита той.

— Ще се оправим. За щастие почти цялата информация за заподозрените беше на дискети.

— Обаче здравата се уплаши, нали?

— Повече ме е яд. Толкова съм свикнала, че съм в безопасност, че данните ми са в безопасност. Дори и не се сетих да се защитя.

— Да. Момчетата от отдела по наука и технологии са в кабинета ми. Искаме да защитим някак Управлението.

— И вие ли сте загазили?

След дълга и звучна въздишка Мартин продължи:

— Да, така е. Опитват се да ми кажат, че в оперативната ни система има двадесетмегабайтов файл, който не могат да открият. Не само че не знам какво е това мегабайт, а и изобщо не разбирам за какво, по дяволите, говорят!