Японският любовник
- Автор: Альенде Исабель, Алиенде Исабел
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК КОЛИБРИ
- ISBN: 978-619-150-736-8
- Переводчик: Катя Диманова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Японският любовник». Краткое содержание книги:
– Би могла да оставиш всичко, освен баба ми, и да се посветиш на моята книга. Ще имаш жилище и добра заплата. Искам да видя какво е да живееш с жена, никога не съм опитвал и е добре да попрактикувам малко.
– Стаята ми явно те е изненадала. Не искам да ме съжаляваш.
– Не те съжалявам. В момента съм ти ядосан.
– Искаш да оставя работата си, сигурните си доходи, квартирата е нормиран наем в Бъркли, която толкова трудно си уредих, да се настаня в твоя апартамент и да остана на улицата, когато ти омръзна. Много изгодно, няма що.
– Ти нищо не разбираш, Ирина!
– Напротив, разбирам те, Сет. Искаш секретарка с право на легло.
– Боже мой! Няма да те моля, Ирина, но те предупреждавам, че съм на път да се обърна и да изчезна от живота ти. Знаеш какво изпитвам към теб, дори баба ми го забеляза.
– Алма? Какво общо има баба ти е това?
– Идеята беше нейна. Аз исках да ти предложа да се оженим и готово, но тя каза, че е по-добре първо да опитаме да поживеем заедно година-две. Така ще имаш време да свикнеш с мен, а родителите ми ще имат време да свикнат е факта, че не си еврейка и си бедна.
Ирина не се помъчи да спре сълзите. Зарови лице в скръстените си върху масата ръце, замаяна от болката в главата, която се бе засилила през последните часове, и от лавината от противоречиви чувства: обич и благодарност към Сет, срам от собствените си ограничения, отчаяние пред бъдещето. Този мъж ѝ предлагаше любов като в романите, но това не беше за нея. Тя можеше да обича старците от "Ларк Хаус", Алма Беласко, неколцина приятели, като съдружника си Тим, който сега я наблюдаваше загрижено от бара, баба си и дядо си, седнали върху дънера на една секвоя, Неко, София и другите домашни любимци от старческия дом; можеше да обича Сет повече от всеки друг на света, но не достатъчно.
– Какво ти е, Ирина? – попита, объркан, Сет.
– Няма нищо общо е теб. Минали работи.
– Разкажи ми за тях.
– За какво? Няма смисъл – отвърна тя и се изсекна в една книжна салфетка.
– Напротив, има смисъл, Ирина. Снощи понечих да те хвана за ръката, а ти едва не ме удари.
Права беше, разбира се, бях пиян като свиня. Извинявай. Няма да се повтори, обещавам. Обичам те от три години, ти много добре знаеш. Какво чакаш, за да ме обикнеш и ти? Внимавай, може да си намеря друго момиче от Молдова, стотици от тях са готови на брак срещу американска виза.
– Добра идея, Сет.
– С мен ще бъдеш щастлива, Ирина. Аз съм най-добрият човек на света, напълно безобиден.
– Нито един американски адвокат на мотоциклет не е безобиден, Сет. Но признавам, че си прекрасен човек.
– Тогава приемаш ли?
– Не мога. Ако знаеше причините ми, щеше да избягаш презглава.
– Да видим дали ще позная: трафик на застрашен вид екзотични животни? Няма значение. Ела да видиш апартамента ми, пък после решавай.
Апартаментът, в модерна сграда в "Ел Ембаркадеро", с портиер и фасетирани огледала в асансьора, беше толкова безупречно чист, че създаваше впечатлението за необитаемост. Освен кожен диван с цвят на спанак, огромен телевизор, стъклена маса с купчини списания и книги отгоре и няколко кълбовидни лампи, в тази Сахара с огромни витрини и тъмен паркет нямаше нищо друго. Никакви килими, картини, украшения или растения. В кухнята изпъкваше масата от черен гранит и лъскавия комплект от неизползвани тенджери и медни тигани, висящи на куки от тавана. От любопитство Ирина надникна в хладилника и видя портокалов сок, бяло вино и обезмаслено мляко.
– Някой път хапваш ли нещо твърдо, Сет?
– Да, при нашите или на ресторант. Тук липсва женска ръка, както казва майка ми. Ти умееш ли да готвиш, Ирина?
– Картофи и зеле.
Стаята, която според Сет я очаквала, беше асептична и мъжка, като останалата част от апартамента, в нея имаше само широко легло с кувертюра от суров лен и възглавници в три тона на кафявото, които не успяваха да развеселят обстановката, нощно шкафче и метален стол. На стената с пясъчен цвят висеше една от чернобелите снимки на Алма, дело на Натаниел Беласко, но за разлика от другите, които на Ирина се бяха сторили така издайнически, на тази се виждаше само половината от заспалото ѝ лице във фантастични замъглена атмосфера. Това беше единственото украшение, което Ирина видя в пустинята на Сет.
– От колко време живееш тук? – попита го тя.
– От пет години. Харесва ли ти?
– Гледката е впечатляваща.
– Но апартаментът ти се струва прекалено студен – заключи Сет. – Добре, ако искаш да правиш промени, ще трябва да се уговорим за подробностите. Никакви ресни, нито пастелни цветове, те не подхождат на личността ми, но в обзавеждането съм готов на леки отстъпки. Не веднага, по-нататък, когато ме помолиш да се оженя за теб.