Никога не ме оставяй
- Автор: Исигуро Кадзуо
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-637-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
— Това е само теория, Томи — отвърнах аз. — Сам знаеш колко струват твоите теории.
Исках да поразведря атмосферата, ала не успявах да намеря верния тон и беше очевидно, че продължавам да обмислям твърдението му.
— Вероятно имат и други начини да преценят — казах след малко аз. — Може би изкуството е само един от тях.
Томи отново поклати глава.
— Какви начини? Кажи ми поне един. Мадам не ни познаваше лично. Не ни помнеше един по един. Освен това е твърде вероятно да не го решава сама. Трябва да има някой по-висшестоящ, чийто крак изобщо не е стъпвал в Хейлшам. Дълго време мислих за това, Кат. Всичко съвпада. Ето защо придаваха такова значение на Галерията, ето защо настойниците настояваха толкова много да рисуваме и да съчиняваме стихове. Е, Кат, какво ще кажеш?
Ала тъкмо в този миг се бях поразсеяла. Спомних си как слушах касетата, която току-що открихме, сама в спалнята; как се въртях, притиснала възглавницата до гърдите си, и как Мадам със сълзи на очите ме наблюдаваше през открехнатата врата. Дори този епизод, за който навремето не намирах никакво обяснение, също имаше своето логично място в теорията на Томи. Тогава си представях, че в ръцете си държа бебе, ала Мадам, разбира се, не го е знаела. Сигурно е помислила, че танцувам с въображаемия си възлюбен. Ако Томи е прав, ако Мадам е била толкова тясно свързана с нас само за да помогне за решаването на въпроса за отсрочката на влюбените, реакцията й е напълно обяснима: независимо от обичайната й студенина към нас, подобна сцена би могла дълбоко да я разстрои. Всичко това премина през главата ми и аз за малко да разкажа на Томи за тази случка, но се сдържах, защото не ми се щеше да се съглася с теорията му.
— Не знам, все още размишлявам над онова, което чух — казах аз. — Впрочем трябва да тръгваме. Ще ни отнеме време да намерим паркинга с роувъра.
Тръгнахме назад по същия път, но и двамата знаехме, че е още рано и затова не бързахме.
— Томи — обадих се след малко аз. — Говорили ли сте с Рут за това?
Той поклати глава и продължи да върви. Накрая каза:
— Работата е там, че Рут вярва само на онова, което чуе от „ветераните“. Харесва й да се прави, че знае много, повече, отколкото всъщност й е известно. Но им вярва, наистина им вярва. И рано или късно ще поиска да задвижи нещата.
— Искаш да кажеш, че ще…
— Да. Ще поиска да кандидатства. Но още не й е дошло наум. Не го е обмислила така, както направихме двамата с теб.
— Не си ли я посветил в теорията си относно Галерията?
Той отново поклати глава, без да каже и дума.
— Ако й изложиш всичко това — казах аз — и тя се съгласи с теорията ти… Сигурно ще се вбеси.
Съдейки по вида му, Томи имаше нещо наум, но мълчеше. Едва когато отново поехме по тесните улички, той проговори и тонът му ми се стори някак глуповат.
— Всъщност, Кат… — започна той. — Заел съм се с нещо. Така, за всеки случай. Не съм казал още на никого, дори на Рут. Само пробвам.
И тогава аз за първи път чух за животните, които рисува и които съществуват само във въображението му. Когато започна да описва рисунките си (видях ги чак след няколко седмици), при всичкото си желание не можах да проявя голямо въодушевление. Признавам, че разказът му ми навя отдавнашни спомени за онзи слон в тревата, с който започнаха неприятностите на Томи в Хейлшам. Той ми обясни, че се е вдъхновил от стара детска книжка, която намерил във Фермата зад някакъв диван с откъсната задна корица. После убедил Кефърс да му даде една от своите малки черни тетрадки, в които записваше цифрите и оттогава Томи бе нарисувал десетина въображаеми същества.
— Цялата работа е там, че ги правя твърде малки. Ама съвсем мънички. В Хейлшам никога не ми е хрумвало подобно нещо. Може би тъкмо това е била грешката ми. Ако ги рисуваш като дребосъчета, а нямаш друг избор, защото страниците са ей толкова големи, всичко се променя. Сякаш внезапно оживяват. После трябва да нарисуваш всичко до най-малки подробности. Представяш си как ще се защитават, как ще си доставят всичко, което им е необходимо. Да ти призная, Кат, това няма нищо общо с работите ми в Хейлшам.
Той започна да описва своите любимци, ала на мен ми беше трудно да се съсредоточа в думите му; колкото повече се разпалваше, толкова по-неловко се чувствах. Искаше ми се да му кажа: „Томи, какво ти става, пак ли искаш да станеш за смях? Въображаеми животни? Ела на себе си!“ Но не го направих. Само го гледах внимателно и повтарях: