Гробницата на Херкулес [calibre 2.43.0]

— Остави ме, Еди – каза тя, като рязко отмахна ръката му.

— Точно в момента няма как да стане, нали? Някак си сме я закъсали, помниш ли? Мъжете с пистолети? Виж какво, нека първо се измъкнем оттук, а след това можем… – Той изведнъж осъзна, че въобще не е наясно с чувствата си, в гърдите му бушуваха гняв и обърканост. – Можем да… както и да е. – Той махна с ръка към колибата. – Хайде, малко остана.

Нина се обърна към къщата, без да го поглежда. Тя също ме бе наясно със себе си. Чувстваше се предадена и унизена, но под тази смесица се криеха истинските й страхове.

— Добре – каза най-накрая тя. С неохота му позволи да я подкрепи, за да облекчи натоварването на крака й. – Да вървим.

Оказа се, че колибата е рейнджърска станция едновременно работно място и жилище за парк рейнджърите в Окаванго. Лодката, която бе вързана на кея, се оказа глисер на въздушна възглавница – плосък метален Корвус, с монтирано самолетно витло на кърмата, покрито със защитна метална решетка, което се контролираше от високия стол монтиран пред него. Чейс си беше имал работа и пречи подобни плавателни съдове; те бяха шумни и трудни за управление, но изключително плиткото им газене позволяваше да прекосяват блатата без никакъв проблем, което би се оказало ужасно трудно за обикновените лодки.

Вързаната за кея лодка означаваше, че станцията е обитавана. Когато Чейс почука на вратата, отвори възрастен шкембест ботсванец, облечен с униформа цвят каки, която се състоеше от риза с къси ръкави и къси панталони. Той ги изгледа изненадано, като се изуми още повече от очукания им, окървавен вид.

— Здрасти? – предпазливо рече той.

— Здравейте – каза Нина, след като Чейс й помогна да докуцука до вратата. – Колко се радваме, че ви намираме тук! Претърпяхме катастрофа и малко се поизгубихме. Има ли някаква възможност да ни откарате до някъде?

— Ранена ли сте? – попита рейнджърът и след секунда завъртя очи нагоре, сякаш изумен как може да задава такъв въпрос при толкова очевидния отговор. – Само да донеса аптечката.

— Всичко е наред; изглежда по-зле, отколкото е в действителност – опита се да го успокои Чейс, но безуспешно. Мъжът отвори един шкаф и измъкна медицинска аптечка, след което им махна да седнат.

— Какво ви се е случило? – попита той.

— Камионът ни се преобърна – каза Нина, докато сядаше. Технически това си беше вярно. – Та ще ни закарате ли?

Рейнджърът отвори аптечката и измъкна шишенце с антисептична течност и малко бинтове.

— Най-близкото място, където можете да получите помощ, е диамантената мина, на около девет километра оттук.

— Всъщност ние искаме да тръгнем в другата посока. Колкото се може по-далеч от мината. – Рейнджърът я изгледа странно. – Защото от морална гледна точка ние твърдо се противопоставяме на добива на диаманти. Нали се сещате – картелите, фиксираните цени, кървавите диаманти всичко това. Диамантите не са, ъъъ, вечни! Да.

— Някой ден ще ти го напомня – тихо отбеляза Чейс.

— О, млъквай. Ох! – Нина приспи очи, когато рейнджърът попи кръвта от раната на челото й с памук, напоен с антисептик.