700 метра под земята [bg]

Веднага щом изхвърли и последния патрон от пълнителя Мърсър измъкна пакет с бинт от джоба си и го разкъса със зъби. Събра няколко гилзи и ги хвърли върху бинта. Добави кристалното топче и постави отгоре още месингови гилзи. След това направи вързоп, като внимаваше кристалът да е напълно покрит от гилзите.

Механизмът бе съвсем прост. Мърсър не знаеше единствено дали физичните принципи ще са същите. Беше конструирал Фарадеева клетка около кристалния къс, за да неутрализира действието на причудливия електрически потенциал. На теория електропроводимостта на цинка и медта в месинговите гилзи би трябвало да изолира кристала от светкавиците, които, изглежда, го търсеха, или поне да превърне дърветата наоколо в по-примамлива цел. Ейб бе използвал за своята мостра месингова кутия с панти. Вероятно бе захвърлил восъчната хартия преди да излезе от кабинета си и да се отправи на своето последно пътуване към Минесота.

С помощта на хирургичен конец от същия пакет Мърсър прихвана здраво вързопчето и го напъха в джоба на ризата си.

Нова светкавица удари достатъчно близо, за да наелектризира космите по тялото му и да го накара да се почувства сякаш по кожата му пълзят насекоми. Последвалият гръм се оказа твърде оглушителен за един от афганските войници и той изскочи иззад укритието си и се затича по пътеката към долината. Оставиха го да избяга.

— Добре ли си? — извика Сайкс над общия грохот.

Мърсър кимна. Нямаше избор. Колкото и ужасно да се чувстваше, не можеше да се предаде. Не и сега, когато бе толкова близо. Сайкс даде знак на останалите и те откриха масиран огън по приближаващите се талибани. Самият Сайкс сграбчи Мърсър за ръката и го задърпа назад, все по-далече от долината. Секунди по-късно останалите ги последваха, като спираха на всеки няколко крачки, за да осигурят прикриващ огън и да забавят настъплението на талибаните — за да могат Букър и неговия човек да напуснат опасната зона.

Мърсър имаше чувството, че в гърдите му се е разгорял истински пожар; дори не бе забелязал, че по брадичката му се стича слюнка. Краката му трепереха от изтощение и ако Бук не го прикрепяше, сигурно щеше да падне. Бук го бе стиснал здраво под мишницата и почти го влачеше. Грохотът на стрелбата зад тях взе да утихва, изглежда, бе намаляла и заплахата от някоя смъртоносна светкавица, тъй като електрическите разряди сега се прехвърлиха на безопасна височина между облаците.

Продължиха напред приведени, търсеха прикритието на дървета и големи камъни. Трябваше да открият място, където Ахмад да приземи вертолета и да го задържи достатъчно, за да се качат, а това означаваше, че ще им е нужна известна дистанция от преследвачите. Но талибаните не подсказваха с нищо, че са готови да се откажат. Бяха подушили кръвта като хищници и сега, когато американците отстъпваха, щяха да ги преследват докрай.