Драконите на изчезналата луна [bg]

— Те са чародеи — опита да се извини Джерард.

Сега наистина се питаше как така още тогава не си е дал сметка, че има нещо нередно. Само при мисълта за стореното на магьосниците усети, че му се повдига.

Одила навлажни устни.

— Има и друго. — Беше снижила гласа си до такава степен, че сега едва ли не издишаше думите. Джерард трябваше да напрегне слуха си до крайност, за да не изпусне нещо. — Галдар ми каза, че Единият бог е останал толкова доволен от резултата, че е наредил на Мина да използва мъртвите по време на битка. Не просто душите им, Джерард. Наредил й е да възвръща живота на труповете.

Рицарят я погледна потресено.

— Няма значение, че Мина смята да нападне Санкшън със смешно малка армия — продължи неумолимо Одила. — Никой от войниците й никога не ще изгуби живота си. Дори това да се случи, Мина просто ще ги върне към живот и ще ги отпрати обратно във вихъра на битката…

— Одила — каза бързо той, — трябва веднага да се махнем от тук. И двамата. Не искаш да оставаш повече, нали? — попита, почувствал внезапна несигурност.

— Не — отвърна натъртено тя. — Не и след като научих всичко това. Съжалявам, че въобще подирих този Един бог…

— Защо го направи наистина? — поиска да узнае той.

Тя поклати глава.

— Не би ме разбрал.

— Може пък да успея. Защо веднага реши така?

— Ти си толкова… независим. Не се нуждаеш от никого и от нищо. Познаваш се толкова добре. Знаеш кой си.

— Царевичко — произнесе той, припомняйки й подигравателния прякор, който му беше измислила. Надяваше се поне да я накара да се усмихне, но тя сякаш не го чуваше. Разговорите на тема чувства му бяха толкова чужди. — Търся отговори — каза, изпълнен с неудобство, — точно като теб. Като всички останали. Нали сама казваше, че за да получаваме отговори, трябва да задаваме въпроси. — Посочи към вратата, към стълбите пред храма, където всекидневно се събираха богомолците. — Точно това се случва с половината от хората там. Като прегладнели кучета. Изпитват такава нужда да вярват в нещо, че приемат първия залък, който им подхвърлят, без да мислят, че в него може да има отрова.

— Аз също го приех — въздъхна тя. — Исках единствено това, което твърдят, че сме имали в старите дни. Беше прав, когато каза, че се надявам Единият бог да оправи кашата в живота ми. Исках някой да оправи нещата вместо мен. Да отнеме от мен самотата и страха… — Тя заекна, засрамена от факта, че е споделила твърде много.

— Не мисля, че дори старите богове биха ти помогнали, поне доколкото ги познавам от разказите на по-възрастните — поклати глава Джерард. — Паладин със сигурност не е разрешил всички проблеми на Хума. Със сигурност обаче го е натоварил с допълнителни.