Непокорна кръв [bg]

— Помислих си… — заекнах аз. — Помислих си, че ти… че аз…

— Как можа? — Тя поклати глава, спокойна и студена. — Как можа изобщо да ти мине през ума?

— Не знам… аз…

— Аз обичам брат ти, Сет. Обичам Конал. Винаги ще обичам само Конал. Как можа да си помислиш, че някога…

Тя успя да се спре навреме, но неизречените думи увиснаха в здрача.

Ще се примиря с теб? Това щеше да каже тя. Как можа да си помислиш, че някога ще се примиря с теб?

Поклащайки глава, тя отмести погледа си.

— Ще отида при него. Когато навърша двайсет, ще отида при него и той ще ме приеме. Знам го.

— Той те смята за дете!

— Сега, да. — Тя сви рамене, избягвайки погледа ми. — Но той вече е влюбен в жената, която някога ще стана. Може още да не го знае, но е така.

Докато я гледах, вече знаех, че е така. Тогава тя се обърна, повече смутена, отколкото ядосана, и се отдалечи, затваряйки тихо вратата на конюшнята зад гърба си. Седях там, изпълнен със срам и усещане за загуба, разбирайки какво съм унищожил и усетих как сърцето ми се раздробява на късчета.

Нищо не може да направи едно сърце по-силно от разбиването му. Сега вече знам по-добре как да го защитя: така си мислех, докато седях в конюшнята ужасен от мисълта, че ако изляза навън, там ще са се събрали всички и ще ми се присмиват. Знаех, че в края на краищата ще го преодолея: Ший живеят твърде дълго, за да бъде иначе. Между нас с Ейли нещата никога нямаше да бъдат както преди, но някой ден щяхме да го преодолеем.

Така и стана, разбира се. Още като деца тя винаги се беше опитвала да се държи мило с мен: сега се опитваше още повече. Въпреки добротата й, тя умишлено се държеше дистанцирано, което ме унижаваше повече от всичко друго. Повече не направих тази грешка, аз просто не постъпвах така, и се чувствах наистина обиден, че тя смяташе иначе. Знаех къде е моето място в сърцето й: много над Орах и Файорак, някъде между мъртвия й баща и коня й; на хиляди метри под Конал. Бях си научил урока и нямаше нужда да повтаря.

Но всичко това беше в бъдещето. А сега просто станах и отворих вратата на конюшнята с трепереща ръка. Естествено, кланът ми не чакаше строен в редици, за да ми се присмее, и аз си поех треперливо въздух. Тук бяха само един закъснял ездач, който ми кимна, докато оставяше коня си в конюшните, и сянката ми. Сенките ми. Адска работа. Жрецът нямаше никаква: аз бях успял да събера две.

Катриона се занимаваше с някакъв малък остър нож и малко парче ясеново дърво, но знаех, че ме наблюдава с крайчеца на окото си. Възнамерявах да си тръгна и да я оставя да ме последва, както обикновено, но в нейната мълчалива неподвижност имаше нещо успокояващо. Прекосих двора и седнах до нея. Тя ме погледна изпитателно, след което продължи да дялка дървото.

Облегнах се на стената и се загледах към оръжейницата, която се намираше в другия край на двора. Брандир постави муцунката си върху бедрото ми и аз го погалих по главата. Един часови се разкашля и се изплю от бойницата над главите ни, някакъв кон посрещна с цвилене пристигането на приятеля си, някой извика заповеди. Слънцето се беше спуснало ниско над хоризонта и сенките бяха дълги, а въздухът чист и сладък. Толкова беше спокойно. Проклятие, колко се радвах, че съм тук. Въпреки…