Непокорна кръв [bg]

Ейли заби поглед в земята.

— Съжалявам, Сет. Съжалявам, че се държах толкова зле с теб сутринта.

Поколебах се, малко повече от обичайното.

— Няма нищо.

— Знам, че не си могъл да дойдеш, времето сигурно се е изплъзнало. Бихме могли веднага да тръгнем след него и да открием, че от месеци е мъртъв.

— Години — казах аз.

— Да. Знам и не исках да бъда толкова рязка. Просто се тревожех за Конал.

— Аз също.

Лицето й пламна и придоби същия цвят като косата й.

— Да. Знам. Държахме се лошо с теб.

Отворих уста, за да възразя, но вместо това казах:

— Не се притеснявай.

— Знам какво си направил за него. Всички знаят.

— Включително Ленора — изсмях се аз. — Чудя се какво точно не може да ми прости.

Ейли сви рамене.

— Това, че си бил роден.

Нямаше какво да се отговори.

— Каква ирония — додаде тя. — Та нали собствената й дъщеря не е от Григар. Това никога не го е притеснявало. Не би и трябвало.

Примигнах.

— Ленора има дъщеря?

— Рейлтин. Не знаеше ли? — Не можах да не видя как очите й грейват като звезди.

— На майка си ли прилича? — попитах презрително аз.

— Тя е мила. Красива е. Много е смела. И е отличен боец.

— Същото може да се каже и за Ленора.

Ейли сбърчи нос.

— Да, но Рейлтин не е вещица.

— Това е семейна черта.

— Не, не е — отвърна сърдито тя. — Това е въпрос на избор.

— Добре де. Потенциална семейна черта. — Поколебах се. — Ленора плаши ли те?

— Разбира се. Нима не плаши и теб?

— Не. — Това беше лъжа. Истината бе, че направо ме ужасяваше и това ужасно много ме ядосваше. — И къде е тази Рейлтин сега? Никога не съм я виждал.

— Сигурно си. Тя е в двора на Кейт.

Замислих се коя от красивите придворни дами със студени очи и ледени лица е тя.

— Логично.

— Стига, Мурлин. Конал много я харесва. Докато беше капитан на Кейт, двамата често се виждаха.

— Да, а къде беше тя, когато го пратиха в изгнание?

Ейли извади камата си и брус и започна да точи острието.

— Харесва ли ти? — Тя протегна камата към мен, за да й се насладя. Беше лека, слабо извита, дръжката й беше изкусно гравирана, но прилягаше удобно в ръката й. — Обучавам се при Ранях. Тя казва, че съм много добра.

— Красива е. — Наистина беше. — Защо Рейлтин не възрази, когато изпратиха брат й в изгнание?

— Виж какво, тя беше надалеч, воюваше. Изобщо не прилича на Лилит, не се натиска да си дава ценното мнение. Тя воюва.

— Откъде знаеш какво е правила?

Ейли въздъхна.

— Поинтересувах се за нея. И аз се запитах същото. — После добави с войнствен тон: — Освен това ми е приятелка. Харесвам я.