Московският клуб (Къртица 3) [bg]

23

Москва

Да бъдеш американка в Москва, бе трудно, но според Шарлот Харпър да бъдеш омъжена и да си разделена с мъжа си, бе направо невъзможно. Както е известно, Москва не изобилствува с подходящи партньори.

Когато пристигна в Москва преди година и половина, тя стоеше сама, избягваше всякакви романтични увлечения, предпазвана просто от липсата на възможности. Беше твърдо решена да приеме раздялата с Чарли за нещо временно — ще превъзмогнат нещата, той ще се научи да уважава нейната потребност да се реализира и всички глупости на психологическа основа.

Но не бе нужно много време, за да се почувствува ужасно самотна. Преди два месеца изживя кратка романтична връзка, ако изобщо думата „романтична“ е подходяща, с пресаташето на американското посолство Франк Парадисо — мъж на средна възраст, който със сигурност бе служител на ЦРУ.

Разкъсваше се от противоречия, защото съзнаваше, че страхът и самотата са лоши съветници, когато се привържеш към някого. Бракът й бе далеч по-важен от един флирт. Когато за пръв път срещна Франк на брифинг за журналисти в посолството, бе впечатлена от неговата енергичност и хапливото му чувство за хумор. Изглеждаше интелигентен и емоционален, освен това нямаше ангажименти — беше разведен. Отначало той я покани на обяд в хотел „Национал“, а после и на вечеря в „Прага“, след едното дойде и другото. Всичко трая един месец. Оттогава прекарваше нощите си сама и самотна, но същевременно се чувствуваше по-добре, отколкото с него.

Макар когато бе потисната Шарлот да мислеше, че вече не е каквато беше, тя съзнаваше, че е хубава или телегенична, както тя самата обичаше да се определя. Русата й коса и лъчезарната й усмивка се открояваха добре на фона на Кремъл. Но в крайна сметка именно работата е важното, втълпяваше си тя.

Говореше се, че тя е най-добре поставената американска журналистка в Москва. Невероятното в цялата работа бе, че мнозина от колегите й завиждаха. Преобладаваше мнението, че от телевизионни репортери на това място няма никаква полза — единственото, което имаха време да направят в рамките на двете — трите минути в нощните новини, бе да прочетат някое съобщение от „Правда“, да покажат част от интервю с някой съветски апаратчик и да застанат на фона на Кремъл или храма „Василий Блажени“.

Всичките титани от света на печатните медии — „Уошингтън поуст“, „Ню Йорк Таймс“, „Уолстрийт Джърнъл“ — си бяха въобразили, че единствените сериозно отразяват съветските събития. Всички останали само позираха пред камерите. Репортерите в телеграфните агенции едва ли представляваха нещо повече от дворцови стенографи, но най-лошо бе положението с телевизионните репортери, които обираха цялата слава и признание, при това, без да знаят нищичко за Русия. Дори и руски не говореха. Сноби. Но до известна степен бяха прави. Шарлот обаче беше изключение.