![Московският клуб (Къртица 3) [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/0/4/moskovskiyat-klub-krtica-3-bg-download.jpg)
Московският клуб (Къртица 3) [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Горекс Прес. Интерпринт
- ISBN: 954-616-002-4
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Московският клуб (Къртица 3) [bg]». Краткое содержание книги:
„Московският клуб е реалистичен и мъдър и тревожен като нощ с тайните служби“. Джъстин Скот, автор на бестселърите „Корабен убиец“ и „Деветте дракони“
„Неотразим. От катакомбите на Париж и светая светих на Вашингтон до мавзолея на Ленин „Московският клуб“ поднася интрига и екшън“. Дейвид Морел, автор на бестселърите „Първа кръв“, „Братството на розата“ и „Петата професия“
Тази сутрин шокът най-сетне попремина, оставяйки единствено тъга, яд и много въпроси. Спомни си как след смъртта на майка си бе обзет от дълбока, непреодолима тъга, тъгата на малкото момче, стигаща дотам, че да вижда и края на света. А после нещо се случи — тъгата му премина в ярост, в силен гняв — към баща му, към приятелите, към съучениците. За известно време бе наистина ужасен, но това му помогна да преодолее най-лошата болка. И сега неописуемият ужас да види баща си убит бе прераснал в неимоверен гняв.
Това отново щеше да му помогне да го преодолее.
За пръв път от пет дни насам осъзна, че е достатъчно силен и може да напусне този мотел. Бе успял да преодолее някои неща. Този, който бе убил баща му, бе убил и Сол Ансбах — нима бе възможно другояче?
А защо не бяха убили и него? Сигурно са могли да го сторят. Самият факт, че не го бяха направили, говореше за някакъв пъклен план. Логиката му убягваше.
Навярно Сол наистина е бил прав. Май всичко това е свързано с шпионска операция. Ами ако някой човек или група от хора с огромни средства сметнеха, че е попаднал на тайни от особена важност, а сега просто искаха тези тайни да останат погребани?
Кой знае каква е истината. Джеймс Енгълтън, легендарният шеф на контраразузнаването в ЦРУ, веднъж бе използувал думите на Т. С. Елиът, описвайки света на шпионажа и контраразузнаването като „пустош от огледала“. Точно така. Нерядко истината бе скрита зад отражението на отражение на някое отражение.
В някои неща бе абсолютно сигурен — че го наблюдават, че трябва да докаже своята невинност, че вече не може да вярва никому. Не можеше да работи в системата, защото заразата бе проникнала от горе до долу.
„Парнас“ също бе компрометиран. Лени Уекслър го каза достатъчно ясно. Стоун вече не можеше да има доверие никому там.
И все пак трябваше да се върне до Бостън.
Трябваше да се добере до сейфа си в банката, да си вземе парите, паспорта, фалшивия паспорт, който навярно вече го чакаше в пощата.
А също и досието. Трябваше да вземе досието, което бе оставил в къщата на баща си. Досието и снимките, ако бяха все още там. Ако не са ги прибрали.
Трябваше да се върне на мястото на кошмара.
Имаше само един изход и това бе да разбере кой е замесен във всичко това, в тази шпионска операция или каквото всъщност е. Да ги открие и да застане срещу тях, като ги заплаши, че ще ги разкрие.
Можеше да се защити, да се предпази само чрез такива неоспорими сведения. Вече не бе въпрос да очисти опетненото име на баща си. Сега бе въпрос на оцеляване.
Въпреки това не можеше да се върне в Кеймбридж като Чарли Стоун. Трябваше му друга самоличност.
Стана от леглото и отиде до огледалото. Виждаше се за пръв път от много дни и видяното го стъписа. Изглеждаше поне двадесет-тридесет години по-възрастен. Отчасти защото беше брадясал, отчасти поради големите тъмни кръгове под зачервените очи.
За миг Стоун бе убеден, че усеща миризма на пушек, остра и задушлива. Миризма от пушка.
Вече не беше в мотелската стая, а седеше насред блатото край брега на малко езеро в Мейн, там, където обикновено двамата с баща му ходеха да стрелят диви патици, на двадесет мили северно от къщата. И ръцете, и краката му бяха отмалели от студа.
Часове наред седеше в укритието и нищо не виждаше. Укритието бе направено от тел и листа и патиците го вземаха за шубрак. До него стоеше баща му, който явно се чувствуваше съвсем добре и му обясняваше, нещо шепнешком. Толкова отдавна стояха там, че вече се усещаха като част от гората, от непропукалата се зора и тишината, която ги правеше странно сантиментални.
Чарли беше единадесетгодишен и за първи път идваше на лов. Никак не му се искаше да убива патиците, тези изящни създания. Не му се искаше.
Докато седеше там, му ставаше все по-студено. Винаги ставаше така — докато се приготвиш, се потиш и се чувствуваш ужасно навлечен, а после изведнъж, след като си изразходвал толкова енергия, започваш да трепериш от студ, докато си седиш. Седиш и чакаш.
— Виж, Чарли — каза му внимателно баща му. — Изобщо недей да мислиш за тях като за живи същества. Те са просто мишени. Нали? Те са просто част от природата. Също както пилетата, които готви майка ти. Това е.