![Московският клуб (Къртица 3) [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/0/4/moskovskiyat-klub-krtica-3-bg-download.jpg)
Московският клуб (Къртица 3) [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Горекс Прес. Интерпринт
- ISBN: 954-616-002-4
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Московският клуб (Къртица 3) [bg]». Краткое содержание книги:
„Московският клуб е реалистичен и мъдър и тревожен като нощ с тайните служби“. Джъстин Скот, автор на бестселърите „Корабен убиец“ и „Деветте дракони“
„Неотразим. От катакомбите на Париж и светая светих на Вашингтон до мавзолея на Ленин „Московският клуб“ поднася интрига и екшън“. Дейвид Морел, автор на бестселърите „Първа кръв“, „Братството на розата“ и „Петата професия“
Крамер не можел да повярва на ушите си. Забил дълбоко лопатата си в земята и изчакал, докато отмине пазачът.
— Сталин е мъртъв — промърморил той, — но поддръжниците му са живи.
Същия този ден той се заклел, че ако излезе жив, никога няма да забрави какво са сторили на него и на събратята му, измрели по лагери и затвори, а също и че ще се погрижи Русия винаги да помни.
През 1956 г., когато Никита Хрушчов произнесъл своята прословута „тайна реч“ на XX конгрес на КПСС, в която отричал Сталин, милиони политически затворници били пуснати на свобода. Яков бил сред тях. По-късно той се сприятелил с малка групичка бивши лагеристи, преживели същите ужаси като него самия. Помагали си един на друг да се приспособят към живота извън лагера, да укрепнат, да отгледат деца, но въпреки това таели у себе си дълбока ненавист към системата, която така се била отнесла с тях.
От ден на ден другите трупали все повече и повече горчилка. Все по-често говорели за тероризъм — да раздвижат нещата, да намерят отдушник на своята враждебност, да взривят някоя бомба.
Един ден в началото на шестдесетте години един от членовете на групата решил да хвърли бомба. Крамер не искал да участвува. От един приятел в Института за научна апаратура, където работел, успял да се снабди с необходимото за самоделна тротилова бомба и я поставил в един куфар на улица „Горки“. Оказало се, че бомбата е по-мощна, отколкото очаквали, и неколцина невинни минувачи били тежко ранени. Той успял да предаде едно писмо до репортер от американската телеграфна агенция, който публикувал почти неграмотно написаната критика срещу съветското правителство.
Това станало преди десетки години, най-странното било, че изобщо не успели да хванат този човек.
— Но понякога — каза в заключение Яков — нещата могат да вземат правилна насока.
— Да — съгласи се синът му. Погледът му бе празен. — Понякога може.
Тази нощ Степан взе решение да стане терорист и до късно вечерта баща и син обсъждаха терористичните действия, чрез които да освободят Аврам.
Степан отиде у баща си и седна на масата в кухнята. Соня беше отишла на гости у своя приятелка. Истински късмет, защото Яков настояваше да не я замесват.
— По никакъв друг начин не можем да освободим Аврам — твърдеше Степан. Беше висок и слаб, ръкавите на ризата му бяха къси. Подръпваше ги нервно.
— Но ние не можем да настояваме за освобождаването на Аврам — възпротиви се баща му. — Властите веднага ще разберат кой стои зад терористичната акция. Веднага ще я свържат с нас…
— Не можем. Но това му е хубавото на моя план, че ще настояваме за освобождаването на всички политически затворници от психиатрията. Това са десетки хора. Никой няма да заподозре именно нас.
— Да — съгласи се Яков и продължи разсъжденията си на глас. — Ще отправим искането лично. Ще напишем писмо, адресирано само до Горбачов. Да. Освободете тези хора и насилието ще спре. В противен случай ще направим исканията си обществено достояние. За да се предпази, Кремъл трябва да се съгласи — въпрос на лична заинтересованост.
— Само че защо писмото трябва да е лично?
— По този начин Кремъл може да изпълни исканията ни, без това да повлияе на техния престиж. Без да изглеждат слабохарактерни. Без да се страхуват, че по този начин ще насърчат други терористични действия.
— Разбирам — каза Степан и пак подръпна ръкави.
— Само че знаеш ли нещо за направата на бомби?
След моментално колебание Степан отговори:
— Да, знам. Не е кой знае колко… но понаучих туй-онуй в затвора…
— Значи все пак не си си загубил времето напразно — изсмя се с горчивина Яков. — Но без нужните неща…
— Мога да намеря.
Яков кимна.
— Въпросът е — продължи Степан, — на кое място ще го направим.
— Трябва да привлечем колкото се може повече внимание — заяви баща му. — Нашето правителство много го бива да покрива случилото се, да го маскира, все едно че никога нищо не е имало. Трябва да е на обществено място. Мишена — символ.