Московският клуб (Къртица 3) [bg]

21

На милиционера в тесничката караулка на Кутузовски проспект 26 бе наредено да докладва за всеки подозрителен безделник, който се шляе наоколо. Все пак пазеше сграда, в която живееха членове на ЦК. Въпреки това почти не му се налагаше да вдига телефона. Седеше си в караулката, проверяваше самоличността на шофьорите, които влизаха вътре с колите, кимваше им отсечено и не му се налагаше да върши почти нищо друго. Работата не бе особено интересна. Зиме беше студено и трябваше да си слага по два чифта униформени ръкавици.

Пазачът не си падаше много-много по четенето, но уединеността на поста не предлагаше друг изход. Затова четеше вестници — „Правда“, „Известия“, „Вечерная Москва“ и други — и кимваше почтително на минаващите коли. Посред нощ те не бяха много.

В три часа го смени пазачът от втора нощна смяна. Двамата поговориха десетина минути, без изобщо да поглеждат паркинга. Той и без това бе съвсем притихнал.

Точно тогава обаче там се появи един човек.

Степан Крамер, облечен в работническа ватенка, крачеше отегчено и бавно, като човек, който би предпочел да си у дома и да спи.

Ако случайно пазачите го забележеха, като влиза, несъмнено щяха да го питат къде отива. Степан щеше да им каже, че един от скапаните асансьори се е повредил и че комендантът на сградата най-безцеремонно го е вдигнал от леглото. Нещо не било наред — дали в кабелите на хаспела, дали шината, дали спирачният детектор — онзи не разбирал нищо от асансьори. Комендантът не им ли е наредил по телефона да го пуснат? Тогава пазачите, чиито първичен инстинкт бе да запазят работата си, щяха по-скоро да пуснат този човек, който толкова много разбира от асансьори, отколкото да предизвикат гнева на оня от ЦК, който, боже опази, трябваше да ходи три етажа пеша.

Само че никой не спря Степан.

Черната волга беше на другия край на грамадния паркинг, точно според предвижданията. Преди няколко дни Степан пак се видя със своя съкилийник от Лефортово, Фьодоров и го помоли да го свърже с някой, който знае повече за обитателите на този блок на ЦК. Фьодоров успя да намери един автомонтьор, който беше поправял нещо там и комуто бе известно къде паркира колата си Сергей Борисов.

Добре — колата бе извън полезрението на пазачите в караулката. Никой не можеше да го види.

Незабавно се залови за работа. Пъхна се под колата. Асфалтът беше студен.

Докато работеше, дъхът му образуваше облачета пара.

Беше пъхнал белия пластичен експлозив, пак намерен от Фьодоров, в две тръбички, а всяка тръбичка — в найлоново пликче. Двете тръбички бяха свързани с взриватели, закачени за електрически детонатори. Всеки детонатор бе свързан с джобен радиоприемник — като онези, които лекарите на Запад носят у себе си при повикване: Микрофонът на приемниците, който обикновено издаваше звуков, сигнал, бе заменен от електрическо реле. Щом устройството получеше сигнал от предавателя с мощност на радиоразпръскването няколко километра, релето щеше да затвори веригата, но която да протече ток и колата да избухне.