Другият [bg]

Огледа се за последен път, като се питаше наистина ли иска да направи това. Отговорът беше положителен, затова той ритна столчето, очаквайки да чуе как вратът му се прекършва, преди да зърне тунела, изпълнен със светлина, в чийто край стоят любимите му хора и му дават знак да се приближи и да започне втори, по-добър живот, в който невинни момчета не са изнасилвани и убивани.

Не чу пращене. Беше пропуснал или не беше обърнал внимание на указанието в Уикипедия за височината, необходима за счупването на врата на решил да се обеси човек, който тежи деветдесет и два килограма. Не умря, а започна да се задушава. След като притокът на въздух през трахеята беше прекъснат и очите му се изцъклиха, задрямалият му инстинкт за оцеляване се пробуди от звъна на алармата и пулсирането на вътрешните охранителни светлини. В разстояние на три секунди тялото му взе връх над мозъка и желанието да умре беше изместено от жажда за живот.

Той вдигна ръце, напипа въжето и го задърпа с всички сили. То се разхлаби и Фред си пое въздух — едва-едва, защото примката още беше стегната и възелът отстрани притискаше гърлото му като подута жлеза. Задържа я с една ръка, с другата се пресегна към клона, на който беше завързал въжето. Докосна го, колкото да обели малко от кората — миниатюрните парченца се посипаха по косата му, — обаче не можа да го хване.

Беше на средна възраст и в недобра форма — физическите му упражнения се свеждаха до отивания до хладилника за поредната бира по време на футболен мач на любимите му „Каубои“ от Далас, но дори като гимназист пет лицеви опори бяха максимумът, на който беше способен. Усети, че въжето се изплъзва от хватката му, отново го хвана с две ръце и го поразхлаби, за да си поеме глътчица въздух, но не можа да се издърпа нагоре. Краката му се полюшваха на двайсетина сантиметра над тревата. Единият му домашен чехъл се изхлузи, последва го вторият. Опита се да извика за помощ, ала само изхриптя… пък и кой ли щеше да е буден по това време, та да го чуе? Възрастната госпожа Гибсън, клюкарката от съседната къща? Сигурно спеше дълбоко, стиснала броеницата си, и сънуваше отец Брикстън.

Въжето се изхлузи от ръцете му. Клонът изпука. Фред чувстваше как кръвта в главата му пулсира и скоро ще пръсне мозъка му. Чу задавен вик и си помисли: „Не биваше да става така.“

Размаха ръце, мъчейки се да хване въжето — давещ се човек, който се опитва да излезе на повърхността на езерото, в което е паднал. Пред очите му заиграха големи черни спори и се превърнаха в грамадни отровни гъби. Ала миг преди да запълнят зрителното му поле, в малкия вътрешен двор, осветен от луната, видя мъж, който собственически бе сложил ръка върху барбекюто, на което Фред вече никога нямаше да пече пържоли. Или… може би не беше мъж. Лицето му беше като недовършено, сякаш бе издялано от сляп скулптор. Вместо очи имаше сламки.