Другият [bg]

— Да, но той е творил по времето, преди да стане известно изследването на пръстовите отпечатъци и ДНК — усмихна се Ралф. — Да си лягаме. Струва ми се, че сега ще мога да заспя.

— Момент — спря го Джийни. — Ще те попитам нещо, съпруже мой. Може би защото е късно и сме само двамата. Няма кой да чуе, ако ми се присмееш, но моля те, недей, защото ще ме натъжиш.

— Не бой се.

— Обещаваш ли?

— Няма да ти се присмея.

— Разказа ми историята на Бил за следите от стъпки, които внезапно спирали, и твоята за излюпените ларви, които някак си били попаднали в пъпеша, обаче и двамата сте говорили с метафори. Точно както разказът на По е метафора за раздвоението на личността — поне така твърдеше моят преподавател. Само че какво остава, ако премахнем метафорите?

— Не знам.

— Остава необяснимото — промълви тя. — Въпросът ми към теб е елементарен: ами ако отговорът на загадката за двамата Тери се крие в свръхестественото?

Ралф не ѝ се присмя. Нямаше желание. Беше прекалено късно през нощта за присмиване. Или прекалено рано сутринта. Беше прекалено… и в двата случая.

— Не вярвам в свръхестественото. Нито в призраци, нито в ангели, нито в божествеността на Исус Христос. Да, ходя на църква, но само защото сред спокойствието понякога мога да изслушам себе си. Също и понеже така е прието. Мислех, че ти посещаваш службите по същата причина. Или заради Дерек.

— Иска ми се да вярвам в Бог — промълви тя, — понеже отказвам да приема, че животът ни просто свършва, въпреки че това уравновесява двете страни на уравнението: тъй като сме родени от мрака, логично е да се предположи, че се връщаме там. Вярвам обаче в звездите и в безкрайността на вселената. Вярвам, че във всяка шепа пясък има повече вселени, защото безкрайността е двупосочна улица. Вярвам, че в главата ми има още дузина мисли, подредени една след друга, макар да не го съзнавам. Вярвам в съзнателното и в безсъзнателното, макар да не знам какво представляват. Вярвам и в Артър Конан Дойл, чийто герой Шерлок Холмс казва: „Щом елиминираш невъзможното, остава само истината, колкото и да е невероятна.“

— Май същият Дойл е вярвал в съществуването на феи, нали? — подхвърли Ралф.

Джийни въздъхна:

— Да отидем в спалнята и да полудуваме. Може после и двамата да заспим.

Той с радост прие предложението, но дори докато се любеха (освен при кулминацията, заличила за миг всички мисли), все си повтаряше наум сентенцията на Дойл. Беше разумна, логична. Само че възможно ли е да я промениш така, та да гласи: „Щом елиминираш естественото, остава само свръхестественото.“? Не! Не можеше да повярва на обяснение, нарушаващо правилата на природата — не само от гледната точка на полицай, а и на човешко същество. Франк Питърсън беше убит от реален човек, а не от призрак от комикс. Какво оставаше, колкото и да беше невероятно? Само едно. Франк Питърсън беше убит от вече покойния Тери Мейтланд.