Зазоряване

Не, това не беше сладникаво и това го правеше още по-трудно за гледане.

Знаех какво чувства Лия, когато трябваше да вижда това през цялото време. Чувах го и в главата на Сам. Разбира се, ние всички се чувствахме зле заради това, което тя изживява, не бяхме чудовища — поне не в този смисъл. Но предполагам я обвинявахме за начина, по който тя се справяше с това — като ни нападаше непрекъснато и ни караше да се чувстваме толкова нещастни, колкото тя беше всъщност.

Никога не бих я обвинил отново. Как би могъл някой да понесе тази мъка наоколо? Как може човек да не опита да предаде част от бремето на някого?

И ако това означаваше, че трябва да имам своя глутница, как бих могъл да я обвиня, че открадва свободата ми? Бих направил същото с нея. Ако имаше начин да избегна цялата тази болка, бих направил всичко.

Розали се спусна по стълбите за секунда, прелитайки през стаята като пронизващ бриз, раздвижвайки отвратителната миризма. Тя спря в кухнята и чух изскърцването на шкафа.

— Не тази, Розали — измърмори Едуард, извъртайки очи.

Бела погледна любопитно, но Едуард поклати отрицателно глава. Розали връхлетя обратно през стаята и изчезна отново.

— Това е твоя идея? — прошепна Бела, гласът й загрубя, когато тя се опита да говори високо, за да я чувам. Тя забрави, че аз я чувам перфектно. Някак си харесвах това, че тя забравя, че аз не съм точно човек. Приближих се до нея, за да не й се налагаше да се напряга.

— Не ме вини за това. Твоят вампир просто забеляза неуместни коментари из мислите ми.

Тя се усмихна едва-едва.

— Не очаквах да те видя отново.

— Аз също — отвърнах аз.

Почувствах се странно да стоя прав, но вампирите бяха разместили всички мебели, за да направят място за медицинските уреди. Струваше ми се, че това не ги притеснява — когато си от камък, няма значение дали ще стоиш прав или седнал. Това не би притеснило и мен, стига да не бях толкова изморен.

— Едуард ми каза какво е трябвало да направиш. Съжалявам.

— Всичко е наред. Беше въпрос на време, докато се пречупя пред нещо, което Сам иска да направя — излъгах аз.

— А Сет? — прошепна тя.

— Той всъщност е щастлив, че помага.

— Мразя да ти причинявам неприятности.

Изсмях се — беше по скоро лай отколкото смях. Тя въздъхна.

— Предполагам това не е нищо ново, нали?

— Не, не съвсем.

— Не е необходимо да стоиш и да гледаш това — каза тя, като едва изричаше думите.

Можех да си тръгна. Може би това беше добра идея. Но ако го направех, виждайки какво излъчва погледа й, знаех че мога да пропусна последните петнайсет минути от живота й.

— Наистина нямам къде другаде да ида — казах й аз, като се опитвах да лиша гласа си от всякакви емоции. Вълчите неща са много по-малко належащи, откакто Лия се присъедини.

— Лия? — задъха се тя.

— Не си й казал? — попитах Едуард.

Той просто сви рамене, без да отмества очи от лицето й. Можех да видя, че това не беше много вълнуваща новина за него, не беше нещо, което си заслужаваше да сподели, при наличието на по-важните събития, които се случваха. Бела не го прие толкова ведро. Изглежда това беше лоша новина за нея.