Градът на зверовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ема Барух
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на зверовете». Краткое содержание книги:
С част от своя все още буден мозък разбра, че кухината на тепуи не е конус, както бе предположила поради оптическия ефект при наблюдението отдолу, а по-скоро леко се отваря навън. Гърлото на кратера беше в действителност по-широко от основата му. Оказа се, че не са й нужни крака на бръмбар, а само съсредоточеност и кураж. Така се катереше метър след метър в продължение на часове, с възхитителна решимост и новопридобита сръчност. Тази ловкост идваше от най-съкровеното и тайнствено място — мястото на спокойствие в сърцето, където се намираха благородните свойства на нейното тотемно животно. Тя беше Орлица — птицата, която лети най-високо, кралицата на небето, тази, която свива гнездото си там, където стигат само ангелите.
Орелът момиче продължаваше изкачването стъпка по стъпка. Топлият и влажен въздух на долината се превърна в хладен бриз, който я тласкаше нагоре. Спря за кратко, много уморена, бореща се с изкушението да погледне надолу или да пресметне разстоянието догоре, съсредоточена само върху следващото движение. Изгаряше я ужасна жажда; усещаше устата си пълна с пясък, с горчив вкус, но не можеше да се пусне, за да свали от гърба си кратунката с вода, която й беше дал Уалимаи. Ще пия, когато стигна горе, шепнеше, мислейки за студената и чиста вода, която се клатушкаше до нея. Поне да беше заваляло — помисли си, но от облаците не падаше нито капка. Когато смяташе, че вече не може да направи нито крачка повече, усети вълшебния талисман на Уалимаи, който висеше на врата й, и това й даде нова сила. Беше нейната защита. Беше й помогнал да изкачи черните и хлъзгави скали на водопада, беше я направил приятелка на индианците, беше я покровителствал пред Зверовете — докато го имаше, щеше да бъде защитена.
Много по-късно главата й достигна първите облаци — гъсти като разбити белтъци, и после я обви една млечна белота. Продължи да се катери опипом, вкопчвайки се в скалите и растителността, която с височината ставаше все по-оскъдна. Не си даваше сметка, че ръцете, коленете, краката й кървят; мислеше само за магическата сила, която я крепеше, докато изведнъж една от дланите й напипа широка цепнатина. Скоро успя да изтегли цялото си тяло и се озова на върха на тепуи — постоянно скрит от струпването на облаци. Мощен възглас на триумф, зов древен и див като страховит писък на хор от сто орли, се изтръгна от гърдите на Надя Сантос и се понесе към други върхове, като се отразяваше и разширяваше, губейки се в далечината.
Момичето изчака неподвижно на върха докато викът й не замря в последните пукнатини на голямото плато. Тогава биенето на сърцето й се успокои и тя успя да си поеме дълбоко въздух. Щом усети, че е стъпила здраво върху скалите, протегна ръка към кратунката с вода и изпи цялото й съдържание. Никога не беше желала нещо с такава сила. Хладната течност премина през гърлото й, заличавайки вкуса на пясък и горчивината в устата й, като навлажни езика й и пресъхналите й устни, прониквайки в цялото й тяло като чудодеен балсам, способен да излекува безпокойството и да утеши болката. Разбра, че щастието се състои в постигането на нещо, което продължително сме чакали.
Височината и нечовешкото усилие да стигне дотам, да надмогне страховете си, подействаха като дрога, по-мощна от тази на индианците в Тапирауа-тери или от сместа за колективни сънища на Уалимаи. Отново почувства, че лети, но вече нямаше тялото на орел, беше се освободила от всичко материално, беше само дух. Висеше в райското пространство. Светът беше останал много далеч, някъде долу, в сферата на илюзиите. Остана зареяна там неизвестно колко време и изведнъж видя една дупка в сияйното небе. Без да се колебае, се устреми като стрела към отвора и влезе в някакво празно и тъмно пространство, като безкрайния небосвод обем, в една безлунна нощ. Това беше абсолютното пространство на всичко, което е божествено, както и на смъртта — пространството, в което се разтваряше самият дух. Тя беше в нищото — без желания, без спомени. Нямаше от какво да се страхува. Стоеше там — извън времето.