Градът на зверовете

Спираше много пъти с намерението да се върне преди да е станало прекалено късно, но всеки път продължаваше напред, тласкан от спомена за майка си. С всяка изминала минута натискът върху гърдите му се увеличаваше и ужасът ставаше все по-бездънен. Отново чу глухото туптене на едно сърце, което бе доловил, когато се движеха в лабиринта с Уалимаи. В полудявалия му мозък се смесваха безкрайните заплахи, които го дебнеха, като най-лошата от всички бе да остане заровен жив в недрата на планината. Колко дълъг беше този проход? Дали ще стигне до края му, или ще падне, победен от пътя? Дали ще му стигне кислородът, или ще умре от задушаване?

В един момент Александър падна по очи изнемощял, стенещ. Мускулите му бяха напрегнати, кръвта пулсираше в слепоочията му, усещаше болка с всеки нерв на тялото си. Не можеше да мисли, имаше чувството, че главата му ще се пръсне от недостиг на въздух. Никога не беше изпитвал такъв страх — дори и по време на дългата нощ на своето посвещаваме сред индианците. Опита се да си припомни емоциите, които го бяха разтърсили, когато остана увиснал на едно въже от Ел Капитан, но нищо не можеше да се сравни с този момент. Тогава се намираше на върха на една планина, сега беше във вътрешността й. Там бе с баща си, тук — съвсем сам. Остави се на отчаянието — треперещ и изтощен. За един безкрайно дълъг миг тъмата завладя разсъдъка му и той загуби връзката, зовейки, объркан, без глас смъртта. И тогава, когато духът му се отдалечаваше в мрака, гласът на баща му си проправи път през замъгленото му съзнание и стигна до него — отначало като почти недоловим шепот, после с по-голяма яснота. Какво му казваше баща му много пъти, когато го учеше да се катери по скалите? „Спокойно, Александър, търси центъра вътре в себе си, където е силата ти. Дишай. Като вдишваш, се зареждаш с енергия, като издишваш, се освобождаваш от напрежението. Не разсъждавай, подчинявай се на инстинкта си.“ Беше същото, което самият той посъветва Надя, когато се катереха към Окото на Света. Как бе могъл да го забрави?

Съсредоточи се в дишането си: да вдишва енергия, без да мисли за липсата на кислород и да издишва ужаса си, да се отпусне, да отхвърли тревожните мисли, които го парализираха. „Мога да го направя, мога да го направя…“ — повтаряше. Малко по малко се върна в тялото си. Представи си пръстите на ходилата си и ги отпусна един по един, после краката, коленете, бедрата, гърба, ръцете до върха на пръстите, темето, челюстта, клепачите. Вече можеше да диша по-леко, престана да хълца. Откри своя вътрешен център — едно червено и трептящо място на височината на пъпа. Чу биенето на сърцето си. Усети гъделичкане по кожата, после топлина по вените, накрая силите се върнаха в тялото му, в сетивата и мозъка му.