Малката стопанка на голямата къща

Една гореща утрин под прохладните сводове на големия вътрешен двор около Греъм, който четеше седнал сам, се събра смесена компания от няколко души, между които и Паола. След като поговори малко, той отново се вдълбочи в списанието, и то до такава степен, че забрави всички около себе си, докато зацарилата тишина проникна в съзнанието му. Той вдигна очи. Бяха се отдалечили всички освен Паола. От другия край на двора долиташе смехът им. Но Паола! Порази го изразът на лицето й, на очите й. Погледът й беше впит в него, беше поглед само за него. Съмнение, колебание и почти страх се четяха в очите й; и все пак в този кратък миг той забеляза, че това беше изпитващ и проницателен поглед — поглед на човек, надзърнал в книгата на съдбата, разтворена пред него, както му подсказа неговото въображение. Ресниците й трепнаха, тя сведе очи, страните й поруменяха. Изчерви се. На два пъти устните й се раздвижиха, като че ли се готвеше да каже нещо; но нищо не й идваше на ум — бяха я заловили съвсем неочаквано. Греъм я спаси от неудобното положение, като каза непринудено:

— Знаете ли, точно сега чета хвалебствията на Врие за делото на Лютер Бърбенк и струва ми се, че в царството на домашните животни Дик е онова, което е Бърбенк в земеделието. Вие тук създавате живот — ваяте от материята нови форми на полезното и красивото.

Паола, която се беше вече овладяла, прие комплимента с усмивка.

— Боя се — продължи Греъм е известна сериозност, — че като гледам вашите постижения, мога само да съжалявам за безполезно пропиления си живот. Защо не се заех и аз да създавам, да творя? Ужасно завиждам и на двама ви.

— Наистина благодарение на нас се раждат много живи същества. Дъхът ми спира, като си помисля каква отговорност е това — каза тя.

— Чифликът ви е царство на плодородието — усмихна се Греъм. — Поразява ме, че тук всичко е пълно с живот, цъфти и носи плодове, всичко преуспява и се множи…

— О! — прекъсна го внезапно Паола, сетила се за нещо. — Трябва някой ден да ви покажа златните си рибки. Отглеждам ги аз, при това с търговска цел: снабдявам доставчиците в Сан Франциско с най-редките видове, изпращам дори в Ню Йорк. На всичко отгоре имам приходи, печеля пари. Това личи от книгите на Дик, а той е най-педантичният счетоводител. Тук при нас и последното чукче е вписано в инвентара; отчетено е и последното пиронче за подкови. Затова Дик има такъв щаб от книговодители. Впрочем, знаете ли, той пресметна в безкрайни колони цифри всички разходи за впрегатния добитък, включително средната загуба на работоспособност поради стомашни разстройства и окуцяване. Така той изчисли колко му струва работният час на един впрегатен кон с точност до трети десетичен знак.

— Щяхте да разправяте за златните рибки — припомни Греъм, раздразнен от това, че непрекъснато говореше за мъжа си.

— Да, наистина: Дик кара счетоводителите си да водят същите сметки и за моите златни рибки. Плащам за всеки час наемен труд, който използвам за тях, и представете си — дори за пощенските марки и канцеларските принадлежности. Той ме кара да плащам дори за водата, сякаш той е градската водоснабдителна компания, а аз жилищен собственик. И въпреки това имам десет процента чист приход, а понякога дори тридесет. По Дик се смее и казва, че като извадя заплатата на шефа на предприятието — а шефът, това съм аз, — ще излезе, че имам нищожна печалба или дори че работя на загуба. И че с такъв малък приход не бих могла да наема толкова способен ръководител на предприятието.