Малката стопанка на голямата къща
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката стопанка на голямата къща». Краткое содержание книги:
— Само веднъж във всяко поколение излиза на бял свят френската кръв на Дестен — увери Греъм мисис Тъли. — Филип беше французинът в неговото поколение, а в своето единствена Паола е наследила в пълна мяра френските му черти. Въпреки че Лют и Ернестина са й несъщи сестри, човек не може да допусне, че имат и капка обща кръв. Ето защо Паола, вместо да се отдаде на циркова езда, влечеше я неотменно към Франция. Влечеше я старата кръв на Дестеновци.
Греъм узна много неща за преживяното във Франция. Такъв бил жребият на Филип Дестен, че умрял, когато колелото на щастието се завъртяло против него. Ернестина и Лют, тогава още малки момиченца, не създавали особени грижи на Дестеновите сестри, които трябвало да се грижат за тях. Но Паола, паднала се на мисис Тъли, била тежък проблем — „все заради оня французин“.
— О, тя е истинска дъщеря на Нова Англия — подчерта мисис Тъли, — съвсем непреклонна; когато се отнася за чест, прямота и вярност, на нея може да се разчита. Като малка не можеше да лъже, освен за да спаси другите. В такива случаи цялото й пуританско родословие се изпаряваше и тя лъжеше изкусно като баща си. Той имаше съшия чар в държането си, беше също тъй смел, жив, винаги готов да се засмее. Но докато тя е игрива и жизнена, у него имаше широта и безгрижие. Той винаги печелеше сърцата на хората или пък си навличаше най-силна неприязън. Към него никой не оставаше равнодушен. Допирът с него бързо пораждаше обич или омраза. В това отношение Паола е различна — тя е жена и не е склонна да се бие с вятърни мелници, това е привилегия на мъжете. Доколкото знам, няма нито един враг на света. Всички я обичат освен може би някои злобни жени, които й завиждат, че има такъв прекрасен мъж.
Докато Греъм слушаше, някъде откъм дългите аркади долетя песента на Паола. В гласа й имаше нещо трепетно и незабравимо, което остана да го преследва в спомените му. Тя се засмя и мисис Тъли, заслушана, усмихнато кимна.
— Сякаш се смее Филип Дестен — промълви тя — и всички французойки, потомки на французина-прародител, когото домъкнали в Пинобскот, облекли в домашно тъкани дрехи и изпратили да слуша проповед. Забелязали ли сте, че когато Паола се смее, всеки неволно вдига глава и се усмихва? Тъй въздействаше и смехът на Филип.
Паола винаги е изпитвала страстно влечение към музиката, живописта, рисуването. Когато беше малко момиченце, човек можеше да открие къде се е завряла, като обиколи къщата и проследи картинките и фигурките, които тя оставяше след себе си. Правеше ги с каквото завари — рисуваше на парчета хартия, драскаше на дъсчици, скулптираше е кал и пясък.
— Обичаше всичко, а и всички я обичаха — каза мисис Тъли. — Никога не се боеше от животните. Но въпреки това стоеше в ням захлас пред тях. Такава си е по рождение — чувствителна, захласва се пред красотата. Да, имаше непоправима склонност да боготвори някого — било заради красотата му, било заради постъпките му. В преклонението си пред красотата пак си е същата, независимо на какво се възхищава — на някой роял, на майсторска картина, на красива кобила или на кътче от природата.
И Паола искаше сама да създава красота. Но се изправи на труден кръстопът: дали да се посвети на музиката или на живописта. В пълния разгар на заниманията си, ръководена от най-добрите музикални педагози в Бостън, не можеше да сдържи влечението си да рисува. От триножника пък се увлече по скулптурата.
Влюбена беше в съвършеното, душата и сърцето й бяха пълни с красота и беше тъй объркана, че не знаеше за кое има по-голямо дарование и дали всъщност изобщо има някакво призвание. Дадох й идеята да си отпочине от всякаква работа и я взех със себе си за една година в чужбина. И представете си — оказа се, че имала дарба да танцува. Но винаги се връщаше към музиката и живописта. Не, не че не знае какво иска. Бедата е там, че е твърде надарена…
— Твърде всестранно надарена — допълни мисълта й Греъм.
— Да, точно тъй — съгласи се мисис Тъли. — Но едно е да ти се удава нещо, друго е да имаш заложби, и до ден-днешен, честна дума, не знам дали детето изобщо е имало някакви заложби. С различни неща се захващаше, но — трябва да се признае — в никое от тях тя няма някакво голямо постижение.
— Освен това, че тя самата е такава, каквато е — додаде Греъм.
— Да, това е голямото й постижение — съгласи се мисис Тъли и възторжено се усмихна. — Тя е прекрасна, необикновена жена, съвсем непокварена, съвсем естествена. И в края на краищата, нима е толкова важно непременно да се твори нещо? По ми е скъпа една от лудориите на Паола — о, чух как влязла във водата с големия жребец, — отколкото всичките й картини, дори да бяха все шедьоври. Но отначало трудно я разбирах. Дик често я нарича момиченцето, което не могло да порасне. Но кълна се, когато трябва, може да се държи с най-изискано достойнство. Наричам я най-зрялото дете, което съм виждала. А Дик — това е най-хубавото нещо в живота й. Едва когато го срещна, прояви истинското си аз. Ето как се случи всичко.