Малката стопанка на голямата къща
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката стопанка на голямата къща». Краткое содержание книги:
Внезапно от един страничен път изскочи Дик Форест, яхнал Немирница, която се изправи на задните си крака. Лицето му сияеше от възторг пред развихрените страсти ма десетките животни, които бяха негова собственост.
— Истинска симфония на плодовитостта — извика той вместо поздрав и дръпна юзди, за да спре, макар че това едва ли можеше да се нарече спиране, защото кафявата му кобила с червеникавозлатисти отблясъци буйно се мяташе, злобно проточваше шия да ухапе ту неговия крак, ту крака на Греъм, риеше пътя с копита, а в следващия момент, обхваната от безсилен гняв, започваше да рита във въздуха със задните си крака.
— Тези младоци здравата ядосаха Планинец — засмя се Дик. — Слушайте какво пее той:
„Чуйте ме. Аз съм Ерос. Аз тъпча хълмовете. Гласът ми изпълва ширните долини. Кобилите ме чуват и трепват в спокойните си пасища, защото ме познават. Земята прелива от живителна сила, дърветата — от мъзга. Пролет дойде. Моята пролет. Аз съм властелин в моето царство на пролетта. Кобилите помнят гласа ми. Те ме познават чрез кръвта на своите майки. Чуйте ме! Аз съм Ерос. Аз тъпча хълмовете, а ширните долини са мои глашатаи. С ехото си разнасят вестта, че ида.“
ГЛАВА XIX
След като мисис Тъли отпътува, Паола напълни къщата с гости, както се бе заканила. Сякаш се бе сетила за всички, очакващи да ги поканят, и лимузината, която изминаваше осемте километра до гарата, за да посреща влаковете, рядко заминаваше или се връщаше празна. Надойдоха певци, музиканти, художници и цели рояци млади момичета, следвани, както се полага, от тълпа младежи, а майките, лелите и възрастните дами, изпратени да ги придружават, почти задръстиха коридорите на Голямата къща и напълваха две коли, когато се устройваха излети.
Греъм се питаше дали Паола не се обгражда умишлено с толкова много хора. Той от своя страна окончателно престана да работи върху книгата; преди закуска плуваше заедно с някои от по-калените младежи, до обед яздеше из чифлика и участваше във всички развлечения в къщи или на открито.
Лягаха си късно и ставаха рано; Дик, който спазваше правилото никога да не се появява пред гостите си преди пладне, една нощ остана до разсъмване на покер в Еленовата стая.
Греъм, който също участваше в играта, се почувствува възнаграден, когато призори ненадейно ги посети Паола. Каза им, че и тя не е мигнала цяла нощ, въпреки че това съвсем не личеше от свежия й цвят. Греъм трябваше да полага усилия да не поглежда твърде често към нея. В момента тя приготвяше искрящи газирани питиета, за да освежи уморените играчи с тъмни кръгове под очите. След това ги убеди да раздадат картите за последна игра, да отидат да се изкъпят, после да закусят и едва тогава всеки да започне своя ден на работа или развлечения.
Паола никога не оставаше сама. Греъм можеше само да се присъединява към групите, които винаги се образуваха около нея. Въпреки че младите много често танцуваха танго и регтайм, тя рядко танцуваше, и то само с младежи. Веднъж обаче й хрумна да танцува с него класически валс.
— Вижте прародителите си в изпълнение на един допотопен танц — обърна се тя шеговито към младежите, като се насочваше към средата на салона, защото тя и Греъм бяха единствената двойка.
След първата обиколка движенията им се съгласуваха напълно. Греъм разбра защо Паола яздеше и акомпанираше така добре — тя просто имаше усет да влезе в унисон с партньора си. Тя се остави на него да я води и двамата се сляха в едно общо цяло, което се движеше плавно и ритмично. След като изтекоха няколко минути и те съвършено съгласуваха стъпката и ритъма, Греъм, почувствувал, че Паола всецяло се е отдала на танца, опита различни ритмични паузи и фигури. Краката им ни за миг не се откъсваха от пода, но създаденото впечатление беше такова, че Дик се провикна:
— Те плуват! Носят се!
Двамата танцуваха под звуците на „Валса на Саломе“ — мелодията бавно замираше, постепенно замираха и техните движения, за да застинат накрая неподвижни.
Думите бяха излишни. Смълчани, без да се погледнат дори, те се върнаха при останалите, където Дик поучаваше младежта: