Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)
- Автор: Филби Ким
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Ненчев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)». Краткое содержание книги:
„Това издание запазва основната канава на повествованието публикувано преди години на Запад и в някои социалистически страни.“ (Из предговора на О. Кедров към съветското издание от 1980 година.)
Идеята, осенила Макензи по отношение на Гор-Буут, не направи особено впечатление на МИ-5. Изучавайки краткия си списък, те търсеха изключителен човек, който най-малко съответствуваше на обикновения тип дипломат. В резултат те поставиха името на Маклийн начело на списъка. Той не се увличаше от светските развлечения на дипломатическия корпус и предпочиташе обществото на независимите умове. За разлика от него всички останали в списъка отговаряха на нормите на своя кръг. МИ-5 ни информира, че с Маклийн ще се заемат когато делото против него бъде завършено. Междувременно ще бъде ограничен достъпът му до някои документи на Министерството на външните работи, а самият той ще бъде поставен под наблюдение. Последните две решения, взети, явно, за успокоение на американците, бяха неразумни. Но лично аз не намирах причина да ги критикувам. Разсъдих, че с течение на времето те може добре да ни послужат в случай на неприятности, и не сбърках.
Много повече ме разтревожи бързината, с която се развиваше делото, и на следващата среща със съветския колега го предупредих, че трябва да се побърза. Аз наме-рих предлог да напиша и пряко на Бърджис. Завеждащият транспорта на посолството вече два пъти ме питаше какво да прави с линкълна на Бърджие, който той бе оставил в гаража. Използувайки този предлог, аз написах на Бърджие, че ако той веднага не вземе мерки, ще бъде вече късно, тъй като ще изхвърля колата му на боклука. Нищо друго не можех вече да направя.
Един ден рано сутринта по телефона ми позвъни Джофри Патерсън и ми съобщи, че току-що е получил ужасно дълга телеграма от Лондон с гриф „Много бързо!“. Той обаче пуснал секретарката си в отпуск, а лично на него му бил необходим цял ден да разшифрова телеграмата. Затова молеше да му изпратя моята секретарка. Разпоредих се и седнах да се успокоя. Навярно очакваното беше станало. Хванат ли е Маклийн или е успял да се скрие? Искаше ми се да се втурна в посолството и сам да помогна при разшифроването на телеграмата. Но беше по-благоразумно да се заема с обичайната си работа все едно, че нищо не се бе случило. Пристигайки в посолството, аз отидох в кабинета на Патерсън. Той беше бледен. „Ким — прошепна той, — птичката отлетя.“ Аз направих ужасна гримаса (надявам се, че съм успял). „Каква птичка? Нима Маклийн?“ — „Да — отговори той, — но по-лошото е, че Гай Бърджис е избягал заедно с него.“ Тук действително моят ужас беше истински.
Глава XII
ИЗПИТАНИЕ
Бягството на Бърджис заедно с Маклийн ме постави пред съдбовно решение. Още в самото начало, когато обсъждахме плана за бягството на Маклийн, моите съветски колеги допускаха, че някакви непредвидени обстоятелства може да ме поставят в опасно положение. И за такъв случай ние разработихме план за моето бягство, като решение за въвеждането му в действие трябваше да взема самият аз в случай на крайна необходимост. Беше ясно, че изчезването на Бърджис предизвика такава необходимост, но беше ли тя крайна? Наложи се да отложа решението с няколко часа, за да свърша две спешни работи: първо, да се освободя от всичко, което можеше да ме компрометира; второ, да проуча настроението във ФБР, тъй като от това можеха да зависят подробностите на моето бягство. На първо място необходимо беше да се избавя от някои неща, свързани с работата ми, но реших, че тази задача ще почака, тъй като би изглеждало много странно, ако веднага, след като чух новината за Бърджис и Маклийн, напусна посолството. Освен това телеграмата на Патерсън ми даваше благовиден предлог неотложно да разбера какво става във ФБР. Телеграмата завършваше с разпореждането да бъде информиран Лед за нейното съдържание. Патерсън, предвиждайки, че ще му се наложи доста да се черви, в края на разговора ме помоли да го съпроводя, явно, на основанието, че две почервенели лица са по-добри от едно. Обстоятелството, че моето лице е по-скоро сиво, отколкото червено, не изменяше по принцип нещата.
Лед изслуша новината с удивително спокойствие. Лукавите искрици в очите му те караха да мислиш, че е възможно той да беше даже доволен, че проклетите англичани така се изложиха. Но аз усетих, че спокойствието му просто скрива собствената му загриженост. Лед се срещаше често с Бърджис при мене, а и го канеше на гости. Независимо от всичко те доста добре се разбираха. И двамата имаха избухливи характери и често си разменяха оскърбления. При първата им среща Бърджис се нахвърли с нападки върху корупцията и подкупа, които, както той твърдеше, са лишили от всякакъв смисъл автомобилните състезания в Индианополис. При това той не пропусна мимоходом да изругае американския начин на живот като цяло. На Лед това, явно, му се понрави. Той никога не бе чувал благоприличен до педантичност англичанин да разговаря по този начин. При дадената критична ситуация той не би бил Лед, ако не се безпокоеше за отношенията си с Бърджис. Аз реших, че личната заинтересованост на Лед ще действува в моя полза. От него ние отидохме при Лемфър, който реагира на новината напълно нормално. Обсъдихме бягството на дипломатите и той с неговия солиден, сериозен маниер издигна няколко теории, които показваха, че той беше далеч от истината. Напускайки зданието на ФБР, аз почувствувах значително облекчение. Допусках, че Лед и Лемфър се добри актьори и ме заблуждават, но нямаше смисъл да се боря срещу вятърни мелници. Преди всичко трябваше да се действува, докато ФБР все още нищо не знаеше.