Изповедите на един буржоа

Тогава живях няколко дена с баща ми в такова неестествено изобилие, както човек живее за мигове в някоя много изтънчена и особено хуманна килия на смъртник. Като връх на това голямо изобилие по цял ден се возехме с кола, на файтон с гумени колела, и в ушите ми завинаги се е запечатало пухкавото, безшумно скрибуцане от колелата, тихото потропване на конските подкови по дървената настилка на булевард „Андраши“; тъй изискан не бях виждал досега баща си, дори не подозирах, че има и такъв живот… И все пак, чувствах се някак гузен в това голямо благоденствие; „гузността“, че когато живея добре — а колко обичах „да живея добре!“ –, върша зло някому, не премина и ме съпътстваше докрай и през по-късния ми живот. Не ме е било особено грижа за обратната страна на живота, не мога да обясня това съзнание за вина, всички деца са вродени „богаташи“, докато животът не ги отучи от техните нужди, които нямат граници. Поглъщах изтънчените новости — бе топла ранна есен и обядвахме всеки обед навън, в аристократичната гостилница на Варошлигет, където познаваха баща ми и го обслужваха с реверанси; колко горд бях с него! — и в същото време ме обземаше притеснение, човъркаща напрегнатост и не се чувствах нито сигурно, нито уютно и удобно в това изискано благоденствие… Баща ми не ме отегчи с музеи, предостави ми да избера забележителностите от пещенската панорама по свой вкус. Пеща кипеше, цялата в облаци вар, строеше се на всеки ъгъл; по онова време с трескава бързина, в пресилени размери се градеше ефектната фасада на столицата на голямата, щастлива, богата империя. Тази голяма суматоха излъчваше дъх на търгашество; в Пеща винаги си мислех за нашия малък и изящен град, за къщите с ренесансови фасади, за сводестите стаи, и свеждах очи от смущение и срам пред надвисналите, бездушни кооперации на Кръговия булевард… Предпоследният следобед отидохме с баща ми в „орфея“; очаквах изключителни, дори непристойни гледки, но на сцената излязоха само тюлени и акробати, а един много дебел човек със сламена шапка и бледо като луна лице изпя песен със следния текст: „Дали видяхте Будапеща нощем?…“ Тутакси го презрях донякъде. В Пеща останах „провинциалист“, от първия миг упорито се чувствах провинциалист, съзнателно и обидено-горделиво; това чувство и днес понякога ме изненадва в този град.