Вълците от Кала

Стигнаха Павилиона. По-късно Еди оценяваше броя на присъстващите на седемстотин-осемстотин, но отначало морето от шапки, високи обувки и загрубели от работа ръце под червените лъчи на залеза му се стори огромно, необятно.

„Те са готови да ни замерят — помисли си. — Да ни замерят и да крещят: «Чарю трий».“ Тези мисли бяха глупави, но не можеше да се отърси от тях.

Жителите на Кала се разделиха на две, за да образуват проход към дървена платформа. По стените на Павилиона имаше факли, затворени в метални кафези. За момента всички горяха с обичайни жълти пламъци. Еди надуши силна миризма на растително масло.

Овърхолсър слезе от коня. Останалите от отряда му го последваха. Еди, Сузана и Джейк погледнаха Роланд. Стрелеца остана за миг на седлото, леко приведен, сякаш потънал в мисли. Сетне свали шапката си и протегна ръка към тълпата. Потупа се три пъти по гърлото. Тълпата зашумя. Доволно или изненадано? Еди не можеше да определи. Във всеки случай не гневно и това беше добре. Стрелеца вдигна единия си крак над седлото и чевръсто скочи на земята. Еди слезе по-предпазливо; съзнаваше, че всички погледи са съсредоточени върху него. Беше поел сбруята на Сузана преди, сега застана с гръб към коня и. Тя с лекота се спусна между ремъците. При вида на отрязаните и крака тълпата забуча.

Овърхолсър тръгна бързо през прохода сред тълпата, като стисна няколко ръце по пътя си. Калахан го последва, от време на време прекръстваше някого. Неколцина поеха конете им. Роланд, Еди и Джейк тръгнаха един до друг. Ко още стоеше в широкия джоб на пончото и се оглеждаше любопитно.

Еди надуши миризмата на тълпата — пот, коса, загоряла от слънцето кожа, дори урина. Надуши също храна: печено месо, пресен хляб, пържен лук, кафе и графа. Стомахът му закъркори, въпреки че не беше гладен. Не, изобщо не чувстваше глад. Мисълта, че проходът може да се затвори и тълпата да ги стъпче, не му даваше мира. Бяха толкова тихи. Наблизо се чу песента на подранил козодой.

Овърхолсър и Калахан се качиха на платформата. Еди с тревога забеляза, че никой от другите им спътници не се присъедини към тях. Роланд без колебание изкачи трите широки дървени стъпала. Еди го последва, въпреки че коленете му бяха омекнали.

— Добре ли си? — прошепна Сузана в ухото му.

— Засега.

От едната страна на платформата имаше кръгла сцена, върху която стояха седмина мъже — всичките с бели ризи, сини дънки и черни колани. Еди разпозна инструментите им и макар че мандолината и банджото го наведоха на мисълта, че музиката ще е леко посредствена, гледката все пак го окуражи. Никой не вика оркестър за човешко жертвоприношение, нали? Може би най-много някой барабанчик, за подгряване на публиката.

Еди се обърна към тълпата. С ужас забеляза, че прохода, през който бяха минали, вече го нямаше. Всички го гледаха. Мъже и жени, млади и стари. Безизразни лица. И нито едно дете сред тях. Лица, прекарващи по-голямата част от деня на слънце, напуканата им кожа го доказваше. Лошото предчувствие не го напускаше.